Оброк: Йоан Владимир - Оброк

Ангел ми се усмихва още веднъж, извинително, после се обръща с полугръб към мен и продължава прекъснатия си разговор с Апостол:

— Значи си готов сам да го продуцираш?

Събувам се и вдигам крака на седалката. Поне със съня никога не съм имала проблеми, мога да спя непробудно дори под обстрел. Докато затварям очи и намествам глава на пухкавата облегалка, изритвам още едно прокрадване към мислите ми. Не разбрах кой е, но този път не е Антон. Стисвам клепачи...

— Разбира се. В моята ложа има доста влиятелни личности, напълно убедени в правотата на възгледите ми и готови да платят колкото е нужно, за да стигнат те до широка публика.

— Обаче това не са идеи, които обикновените хора да проумеят...

— Че кой ти говори за проумяване, братче? Ха! Колкото нещо е по-трудно за разбиране, толкова глупаците са по-склонни да го възприемат и да му повярват. И после — аз не ги карам да правят каквото и да е усилие. Хората са мързеливи. А обичат някой да им казва, че живеят правилно. Праведно, но без лишения, без никакво усилие... Не е нужно което и да е живо същество да полага специални усилия, за да живее в хармония с природата. И съобразно природните процеси. Защото, иска или не, то е свързано с нея... Ние не можем да бъдем отделени от света наоколо, с колкото и дебели бетонни стени да се ограждаме. И това се отнася за всички — и за хората, и за нас. Всичко е свързано и заедно се променя, към добро или към лошо... Хармонията на живите същества и околния свят си е естествен закон, неизменен като гравитацията. Ако искаш да разбереш кой си, не е нужно да се вторачваш в себе си, трябва чисто и просто да се огледаш...

Събужда ме грубо еднократно разтърсване. На светлината на яркото утро, ирисите на Анета са наситено зелени.

— Пристигнахме, мъжки. Возенето беше дотук.

Надигам глава. Вратите на машината са широко отворени. По склона вдясно от пътя са накацали сивите правоъгълни къщички на някакво градче. Цялата глутница се е скупчила в близкия ресторант. През мътните стъкла на витрината му виждам, че живо се карат за нещо.

— Искаш ли тоник?

Сутрин гласът й е още по-нисък и дрезгав — почти беззвучен грапав шепот. Подава ми кутия с бонбонено розов цвят. Тръсвам глава. Тя свива рамене и понечва да се върне в ресторанта.

— Ани?

Спира на място и се обръща на пета. Стои и чака да я заговоря. Трябват ми само няколко мига, за да се реша:

— Ани, версията, дето ни я пробутва Нели, е нагласена. Поне за едно нещо съм сигурна, че излъга. Значи може да е излъгала за всичко. Мога да ти докажа!

Слизам от машината и я доближавам. По-висока съм с цяла глава и от толкова близо тя ме гледа отдолу-нагоре. Поемам дъх, за да й обясня, но тя бързо слага пръсти на устните ми:

— Знам. Не ми трябва доказателство, мъжки, за да различа самоубийството от убийство. Разбрах веднага щом видях тялото. Някой я е убил. Някой от нас. Не ми пука как и защо. Искам да знам кой. Ще науча. И ще го убия.

В очите й пламват не искри, а буйни огньове. Дива, бясна омраза. Към всичко, към всички. И към мен...

***

Нагоре, нагоре...

Висок и стръмен е Сребровръх, в бели кълбести облачета повит. Остри зъбери от раменете му се надигат, тесни пропасти снагата му цепят, сипеи по пазвите му се стичат...

Ловко и сигурно по скалите стъпва Господаря и на ръце белокосата хубавица носи. Ветрове бели и хладни телата им блъскат, но не ще ги спрат.

„Далеч ли е още, Света майко?“

„Далечко е, либе, височко... Нека малко сама повървя, отмориха се вече нозете ми.“

Усмихва се кротко тя, а жал сърцето му къса — не са за тия ръбести камъни нежните й боси пети, отдето мине, кървава диря оставя.

Гръм проечава над Сребровръх и вятър бурен извива над главите им:

„Що щеш тъдява, побратиме, и накъде си тръгнал? За що си повел Светата майка из пущинаците?“

Кацнал е на две скали Властелина на висините, криле е разперил — две пропасти да засенчи, право към тях е извърнал чисто-бистро око — воденичен камък.

„Добра среща, побратиме. От Среброполе идем и към Среброгорие вървим. Към земята човешка съм тръгнал, а Светата майка ми пътя показва. Немилостиви са към плътта й камъните на царството ти. Не щеш ли да я пренесеш през върха?“

„Ще пренеса и двама ви — ечи втори гръм, а към тях се извръща друго око, алено и мътно като кръв. — Мигар било е някога вълк и орел да не си помогнат в неволя? Ще те моля само, побратиме, кога минеш отвъд, една заръка да ми изпълниш.“

„Ще бъде“ — врича се Господаря, сетне прекрачва могъщата бяла шия и хубавицата взема в скута си.