Какавидата - Йоан Владимир - Какавидата

„При човеците е различно — обясни й Хубар. — Те рядко осъзнават истински, че умират.“

„А ти осъзнаваш, така ли? — заяде се Хуба. — Е, и?“

„Знаеше, че ще умреш, от толкова време. Трябва да си готова.“

— Готова съм! Избих де кого срещнах! И гроба си изкопах! А ти имаше четиридесет дни, за да задушиш какавидата. Защо не ми помогна, Хубар? Защо не задуши Хуба?

Улови се, че крещи. Млъкна почти засрамено и удивено се огледа. Не беше свикнала с тъничкото си лъскаво тяло, студено и гладко като лед. Гранитът не беше черен, не, лъчите рисуваха по него цветни петна. Разпъна крилете си. Кехлибарените им жилки искряха. Вдигна ръце към слънцето. Ноктите й се обагриха в алено и заприличаха на скъпоценни рубинени капчици. „Толкова си хубава, Хубо! Най-после си хубава...“ Гърбицата я нямаше. Протегна се и плавно се завъртя. Новите й изострени сетива попиха наведнъж цялото пъстро сияние на планината, зелено, златисто, лазурно, дочуха многогласен шепот, грохот, напяване, вдъхнаха аромат на мащерка, здравец, пелин... Планината бе опияняващо жива.

— На какво се радваш? — попита я. — Не усещаш ли, че умира авлия?

Някъде откъм селото се издигна равният писък на гайда. Празнуваха. Пресметна и се досети — беше Голяма Богородица... Обичайно колеха тлъст овен, а после танцуваха дивашки край огньовете...

Прозрението я връхлетя така внезапно, че Хуба се олюля.

Прекрасната пеперуда, могъщият страж не бе нищо повече от жертвено агне. Убиваше и умираше не за планината, а за тях. Отново се люшна, от ярост. О, ако имаше само още един ден, щеше да ги избие всичките! Всичките жалки, крехки, противни човечета...

Хвърли се в изкопания гроб и се притисна към коравата пръст в ревнива любовна прегръдка:

— Ти си моя, моя, моя си! Аз съм най-силното ти дете. Защо ме убиваш, защо?

Галеше и целуваше отчаяно хладната скала, впиваше нокти в камъка, извиваше се и блъскаше криле. Сетне притихна.

Кристалният меч над главата й чертаеше разкривена кръстна сянка. Небето потъмняваше до теменужено. А по него бавно се плъзгаха розови облачета. Високо горе кръжеше сокол. Подранил оплаквач... В сройния хор на гората постепенно замлъкваше нежното птиче бърборене.

— Кажи ми поне... Кажи ми, че ти бях нужна, майчице...

Планината прие последното й дихание, без да отговори.

Октомври 2001 г.

Обратно към:

[

Йоан Владимир

][

СЛОВОТО

]

© Ангелина Иванова Илиева. Всички права запазени!

© 1999-2013,

Словото.

WEB програмиране - ©

Пламен Барух