Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

беше бял, но снегът тук не изглеждаше чак толкова дълбок. Свирепите

ветрове, развяващи снега по рида, също така то отвяваха в подножието.

Нямаше дървета и почти никакви градежи, около които да се навеят

преспи.

Като доближи още малко до вкъщи, тя зърна по-ниските закътани

долини. Кошарите вече бяха готови за агнене. Вярно, снегът беше много

като за това време на годината (а кой беше виновен за това?), но овците си

караха по техния си график, каквото и да става със снега. Овчарите знаеха, колко жестоко може да е времето по агнене; зимата никога не си отиваше

без бой.

Тя кацна посред двора на чифлика и каза няколко думи на метлата.

Тя, в края на краищата, не беше нейна. Метлата пак се издигна и отпраши

обратно към планините. Те винаги можеха да си намерят пътя до дома, стига да знаеш цаката.

После настъпиха трогателни срещи, много смях, малко сълзи, настоявания отвсякъде, че тя била порастнала като невидяла и вече била

колкото майка си и всичките други неща, които обикновено се казват в

такива случаи.

Освен мъничкия рог на изобилието в джоба й, всичките и неща бяха

останали в планината – дневникът и, дрехите и, всичко. Това нямаше

значение. Тя не беше избягала, а беше притичала на помощ, и ето я тук, чакаща самата себе си. И пак можеше да усети своята земя под обувките

си.

Тя окачи островърхата шапка зад вратата и излезе да помогне на

мъжете с оправянето на кошарите.

Беше хубав ден. През мътното небе беше успяло да пробие и малко

слънчице. На снежната белота всички цветове изглеждаха по-ярки, като че

това, че изобщо ги има, им придаваше някаква особена сияйност. Старите

такъми на стената на конюшнята искряха като сребро; дори кафявото и

сивото, които някога може и да са изглеждали унило, сега имаха свой

собствен живот.

Тя извади кутията с боите и малко от скъпоценната хартия и се опита

да нарисува каквото виждаше, и в това също имаше един вид магия. Която

опираше до светлина и сенки. Ако можеш да уловиш на хартията сянката и

блясъка, очертанието което всяко създание оставя в света, значи можеш да

уловиш и самото нещо. Досега и се беше случвало да рисува само с цветни

тебешири. Боите бяха нещо много по-добро.

190

Беше хубав ден. Ден само за нея. Тя усещаше как частици от нея се

разкриват и излизат от скривалищата си. Утре щеше да има бачкане и хора

пристъпващи много притеснено към чифлика в търсене на помощ от

вещица. Ако болеше достатъчно силно, никой не го интересуваше, че

вещицата, която може да разкара болката, е някоя, която за последно си я

спомняш на две годинки и припкаща само по долна ризка.

Утре... можеше да стане какво ли не. Днес обаче зимният свят беше

изпълнен с цветове.

Глава Дванадесета

Риба щука

Мълва за странни и чудати неща плъзна по равнините. Мълва за

малката гребна лодка на един старец живеещ в самотна колиба до реката

точно под водопада. Та тя взела че заплувала гребейки си сама, и то, разправят, толкова бързо, че подскачала над вълните като водно конче... но

никой не седял в нея. Намериха я вързана край Дверизи, където реката

протичаше под пътя на дилижансите. Тогава обаче среднощната пощенска

карета, чакаща до хана, изведнъж заминала сама изоставайки всичките

торби с пощата. Кочияшът зае един кон да я гони и намери каретата в

сянката на Варовитище с всичките и врати зейнали широко отворени, а

един от конете липсващ. Конят беше върнат няколко дни по-късно от един

добре облечен момък, който каза, че го намерил да скита сам. Но за

всеобща изненада конят изглеждаше добре хранен и гледан.

Най-добрият начин да се опишат стените на замъка беше много, ама

много дебели. През нощта нямаше стражи, защото те заключваха в осем

часа и се прибираха по къщите си. Вместо тях оставаше Дъртият Робинс, който някога е бил страж, а сега беше официалният нощен пазач, но всеки

знаеше, че към девет часа той вече заспиваше пред огнището. Той имаше

стара фанфара, която да надуе, ако се случи нападение, макар че никой не

беше съвсем сигурен, какво би могло да се постигне с това.

Роланд нощуваше в Чаплената Кула, защото до горе се стигаше по

много стъпала, които лелите не обичаха да катерят. Тя също имаше много, ама много дебели стени и много добре, че ги имаше, защото в единадесет

часа някой долепи фанфарата точно до ухото му и я наду с все сила.