Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

Аннаграма издаде някакво сложно грухтене, когато нейните „хх-кхх-

хрх” и „хъъърррр!” се застъпиха, и се събуди.

140

- А, - произнесе тя протягайки се и прозявайки се, след което се

огледа – Е, май мина добре.

Тифани се беше втренчила в стената. Какво искаше да каже той с

това, че правел себе си човек? Да не би...

- Ти не заспа, нали, Тифани? – каза Аннаграма с каквото сигурно си е

мислила че е игрив тон – Дори и само за моментченце, а?

- Какво? – все така зяпаше стената Тифани – А... не. Изобщо!

На долния етаж се размърдаха хора. След малко стъпалата

заскърцаха и ниската врата се отвори. Мъж на средна възраст надникна

притеснено с очи сведени към пода и измърмори:

- Мама пита дали вие, дами, няма да желаете малко закуска?

- О, не, в никой случай не бихме отнели и малкото... – започна

Аннаграма.

- Да, ако обичате, ще ви бъдем много благодарни, - изпревари я

Тифани с по-силен глас и мъжът кимна и затвори вратата.

- О, как можа да кажеш това? – възмути се Аннаграма, когато

стъпките му заскърцаха надолу – Та тези хора са бедни! А аз мислих, че

ти...

- Я си затваряй устата! – скастри я Тифани – Млъквай и се събуди!

Тези хора са истински! А не са като някаква си, ами, идея! Слизаме при тях

и си изяждаме закуската и им казваме колко е хубава, след което им

благодарим и те ни благодарят и си тръгваме! И така всички ще са

направили всичко по реда си, както си е по обичая, а за тях това е най-

важното. Освен това те не мислят, че са бедни, защото тук всички са

бедни! Те обаче не са толкова бедни, че да не могат да си позволят да

направят каквото е редно! Виж това би било сиромашия!

Аннаграма я беше зяпнала с отворена уста.

- Внимавай, какво ще кажеш по-нататък, - предупреди я задъхано

Тифани – А най-добре нищо не казвай.

На закуска имаше пържени яйца с бекон. Те бяха изядени посред

учтива тишина. След това, поддържайки същата тишина, само дето вече

навън, те отлетяха обратно към онова, което хората сигурно винаги ще

наричат къщурката на Госпожица Предалова.

До нея пристъпяше от крак на крак едно малко момченце. Щом те

кацнаха, то изстреля:

- Госпожа Ойнабаби каза, че бебето е на път да излезе и още каза, че

ще ми дадете едно пени за тичането до вас.

- Ти нали си имаш чанта? – обърна се към Аннаграма Тифани.

- Да, ами, купища.

- Имах предвид чанта за спешни случаи. Нали разбираш, каквато ти

стои до вратата и където държиш всичко, което може да ти потрябва ако...

141

Тифани си отбеляза ужасеното изражение на лицето на другата

девойка.

- Е добре, значи нямаш чанта. Ще трябва да се оправяме с каквото

има. Дай му пени и да потегляме.

- Не може ли да викнем някого за помощ, ако нещата се оплескат? –

попита Аннаграма като излетяха.

- Ние сме помощта, - отговори и простичко Тифани – А понеже това

е твоят участък, ще ти дам наистина мъчната работа...

... която беше да заглавичква г-жа Ойнабаби. Която не беше вещица, макар че хората си мислеха че е. Тя изглеждаше като такава... тоест като

такава жена, която е изкупила всичко от каталога на Бофо в деня на

Специалната Промоция за Космати Брадавици. И беше леко смахната и не

биваше да бъде допускана на миля растояние от всяка първа родилка, защото удаде ли и се случай, много съвестно ще им разкаже (или поне

разкикоти) за всичко, което може да тръгне накриво, и то така, че да звучи

сякаш задължително ще тръгне накриво. Иначе не беше чак толкова зле

като болногледачка, стига да я спреш някак да налага лапи от разни бурени

където свари.

Раждането не мина без рев и малко зор, но не чак толкова, колкото

беше предсказала г-жа Ойнабаби, и се роди момченце, което не излезе

изтърсаче само защото Тифани го хвана; Аннаграма просто не знаеше, как

се държи бебе и щеше да го изтърси.

Но пък тя изглеждаше добре с островърха шапка и понеже беше

несъмнено по-голяма от Тифани и не свърши почти никаква работа, останалите жени решиха, че тя е главната.

Тифани я остави да държи бебето (този път с правилната страна

нагоре) с гордо изражение и потегли на дългия си полет през горите за Тир

на Ог. Вечерта беше ясна, но от време на време вятърът издухваше от

дърветата жилещи снежни кристалчета. Пътуването беше изтощително и

много, ама много студено. Той няма как да знае къде съм аз, повтаряше си

тя летейки в здрача. И той не е особено умен. А зимата все някога трябва

да свърши, нали така?