Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

Много неща може да се научат от книгите.

Зимеделецът се учеше. Което беше трудна и бавна задача, ако

мозъкът ти е от лед. Обаче той научи за снежните човеци. Правеха ги

човеците от по-малката разновидност. Което беше интригуващо. Защото, с

изключение на онези с островърхите шапки, по-големите човеци май не го

чуваха. Те знаеха, че невидими същества не им говорят направо от нищото.

Малките обаче още не бяха разбрали, кое е невъзможно.

В големия град имаше един голям снежен човек.

Или по-честно беше да го наречем кишав човек. Технически

погледнато , то си беше сняг, но още докато се рееше надолу през

градските мъгли, пушеци и миазми, той вече ставаше някак жълтеникаво-

сив, а накрая всичко което свършваше на паважа, беше преорано от

колелетата на каруците. Така че човекът беше, в най-добрия случай, донякъде снежен. И все пак три мърляви деца го правеха, защото да

направиш нещо, което да може да се нарече снежен човек, си беше редно, и толкова. Нищо че беше жълто-кафяв.

Те направиха каквото можаха с това, което можеше да се намери и

му поставиха две конски ябълки14 за очи и умрял плъх за нос. И тогава

снежният човек им проговори, направо в главите им:

- Малки човеци, защо правите това?

Момчето, което сигурно беше по-голямото момче, се спогледа с

момичето, което сигурно беше по-голямото момиче и каза:

- Аз ще ти кажа, че чух това, ако и ти ми кажеш, че си го чула.

Момичето още беше достатъчно малко, че да не си помисли

„снежните човеци не говорят” тъкмо когато един от тях и беше

проговорил, така че тя му отговори учтиво:

14 бел.авт.: Така се наричат, защото остават след конете и са големи горе долу колкото ябълки...

133

- Трябва да се сложат, за да станеш снежен човек, господине.

- Това прави ли ме човек?

- Не, щото... – тя се поколеба.

- Нямаш вътрешки, - помогна и третото и най-малко дете, може би

по-малкото момче, или пък по-малкото момиче, но това нямаше как да се

разбере от всичките навлечени по него пластове дрехи, с които приличаше

само на кълбо.

Вярно, имаше розова плетена шапка с помпон, но това не означаваше

нищо. Някой все пак се грижеше за него, защото на ръкавиците му беше

избродирано „Л” и „Д”, отпреде и отзаде на палтото му „П” и „З”, на

шапката имаше „Г”, а вероятно на подметките на ботушките му и „Д”.

Което значеше, че макар и да не знаеш, какво е то, можеше да си сигурен, че е застанало с правилната страна нагоре, и накъде гледа.

Покрай тях мина кола заливайки ги с нова вълна киша.

- Вътрешки? – каза тайният глас на снежния човек – Изготвени от

специален прах, о да! Но какъв точно прах?

- Железен, - отговори вероятно по-голямото момче – Колкото да

изковеш пирон.

- О, да, точно така, това е то, - подкрепи го вероятно по-голямото

момиче – По това нещо играехме на ластик. Ъ... „Желязо, колкото да

изковеш пирон... Вода, колкото да удавиш крава...”

- Куче, - поправи я вероятно по-голямото момче – То е „Вода, колкото да удавиш куче, Сяра, колкото бълхите да изгониш”. А кравата е в

„Отрова, колкото да съпукясаш крава.”

- Какво е това? – поинтересува се Зимеделецът.

- А, то е... нещо като... такова... стара песничка, - отговори вероятно

по-голямото момче.

- Повече е нещо като стихотворение. Всеки го знае, - поправи го

вероятно по-голямото момиче.

- Казва се „От тея неща е направен човек”, - добави детето с

правилната страна нагоре.

- Кажете ми го от начало до край , - настоя Зимеделецът и те му го

казаха колкото знаеха, там посред премръзналата улица.

Като свършиха, вероятно по-голямото момче попита с надежда:

- А може ли някак да ни вземеш да полетим с тебе?15

- Не , - отговори Зимеделецът – Трябва да намеря едни неща!

Нещата, от които се прави човек!

15 бел.прев.: Всяка година от 1982 г. на коледа по британската телевизия дават едно анимационно

филмче, „Снежният човек”, където едно момченце прави снежен човек, с който нощем летят хванати

ръка за ръка по целия свят.

134

Един ден, след обяд, когато почна да захладнява, някой трескаво

зачука по вратата на Леля. Оказа се, че беше Аннаграма, която едва не

падна в стаята като и отвориха. Изглеждаше окаяно и зъбите и страшно

тракаха.

Леля и Тифани я заведоха до огъня, но тя заговори още преди зъбите

и да загреят:

- Чечечерепипипи! – избълва тя.

Олеле, помисли си Тифани, а каза:

- Да, и?