Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

Фигурата се изгуби от поглед. Сняг тихо валеше на лунната

светлина. За момент отнякъде се разнесе някаква патаклама, след това

викът „Кривънци!” заглъхна в далечината.

Библиотекарите вече се канеха да затворят вратата, когато чуха все

повече усилващото се ужасено мучене на воловете. Две снежни вълни се

надигнаха посред бялата пустош. Добичетата се носеха върху им като

127

сърфисти, ревейки към луната. На няколко крачки от фургона снежната

вълна утихна. Във въздуха проблясна нещо синьо-червеникаво, а

любовното романче изчезна.

Но най-странното беше, решиха библиотекарите, че когато воловете

се завтекоха към тях, те като че препускаха заднешком .

Трудно беше да те смути Леля Ог, защото смехът и пропъждаше

смущението. Самата нея пък нищо не можеше да смути.

Този ден Тифани, навлекла два чифта чорапи за предотвратяване на

злощастни плодородни произшествия, тръгна с нея, както му казват

вещиците, „по къщята”.

- Нали си правила това за Госпожица Предалова? - попита Леля като

излязоха.

Големи плътни облаци бяха налегнали планините. Тази нощ пак

щеше да вали сняг.

- О, да. А също и за г-ца Здравомислова и г-жа Подвежданска.

- И как, хареса ли ти? – Леля се уви по плътно в наметалото си.

- Понякога. Тоест знам, защо го правим, но понякога просто ми

писва от глупостта на хората. А лекуването даже много ми харесва.

- Добра си с билките, а?

- Не. Аз съм много добра с билките.

- Я, някой да не е почнал да се фука? – подсмихна се Леля.

- Ако не знаех, колко ме бива с билките, щях да съм глупава, Г-жо

Ог, - обясни Тифани.

- Точно така. Много добре. Добре е да си добра в нещо. А сега

следващата ни добринка ще е...

... да изкъпят една старица, колкото можеше да стане това с помощта

на два тенекиени легена и няколко пешкира. После се отбиха при една

родилка, което също беше вещерство, а после един мъж с много зле

наранен крак, на когото Леля Ог каза, че се бил оправял много добре, което

също беше вещерство, а после наминаха до една отдалечена група

скупчили се къщички, където изкачиха паянтовите дървени стълби до една

мъничка стаичка, от която един дядо изстреля по тях арбалетна стрела.

- Ах ти, дърти гяволе, още не си пукулясал, а? – поздрави го Леля –

Ама че добре изглеждаш! А на бас, че оня с косата е забравил къде

живееш!

- Ще го издебна аз него, Г-жо Ог, ще го издебна! – отвърна бодро

старецът – Щом като трябва да си замина, и него ще го взема с мен!

- Това е мойто момиче Тиф. Тя го учи вещерството, - повиши глас

Леля – А това е г-н Керевиз, Тиф... хей, Тиф?

Тя щракна с пръсти пред очите на Тифани.

- А? – измънка Тифани все още зяпнала в ужас.

128

Стигаше и само звънването на тетивата, но за частица от секундата

тя би се заклела, че зърна стрела преминаваща право през Леля Ог и

забиваща се в рамката на вратата.

- Как не те е срам да стреляш по девойчето, бе Бил, - скара му се

Леля докато оправяше възглавниците му – А и г-жа Доузър ми разправя, че

си стрелял по нея, като идвала да те навести, - добави тя оставяйки

кошницата си до леглото му – Така ли трябва да се държиш с почтена

жена, която ти носи манджата, а? Позор!

- Прощавай де, Лельо, - измънка г-н Керевиз – То е щото тя нали е

кожа и кости и носи черно. В тая ми ти тъмница все ще сбърка човек.

- Г-н Керевиз е залегнал на пусия за Смърт, Тиф, - обясни Леля –

Госпожа Вихронрав ти помогна да стъкмиш специалните капани и стрели, нали Бил?

- Капани ли? – прошепна смаяно Тифани.

Леля само я сръга и посочи надолу. Цялото дюшеме беше в свирепо

озъбени капани. Всичките изрисувани с въглен.

- Та казвам, нали Бил? – повтори Леля повишавайки глас – Тя ти

помогна с капаните!

- Тъй си е! – потвърди г-н Керевиз – Ха! Кой ще и се опре на нея?!

- Така си е, значи повече никаква стрелба по хората, освен по Смърт, разбрахме ли се? Иначе Госпожа Вихронрав няма да ти прави нови, -

отсече Леля, оставяйки едно шише на старата дървена кутия, която

служеше на г-н Керевиз вместо маса до леглото – Ето малко от илача ти, прясно забъркан. Къде ти каза тя да си държиш болката?

- Ей я тука на рамото ми, госпожа, кротичко си седи.

Леля докосна рамото и се замисли:

- Един такъв кафеникаво-белезникав фъндък ли? Един такъв

продълговат?

- А така, бе госпожа, - потвърди г-н Керевиз вадейки тапата от

шишето – Гърчи ми се тя, а аз и се смея.

Тапата излезе и в стаята изведнъж замириса на ябълки.