Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

- Големка е станала, - забеляза Леля – Госпожа Вихронрав ще мине

привечер да я прибере.

- А така, госпожа, - каза старецът сипвайки си в канчето до ръба.

- Гледай да не стреляш по нея, нали? Че това само я вбесява.

Като излязоха от колибата, пак заваля сняг, на големи перести

парцали, предвещаващи здраво бачкане.

- Като гледам за днес това беше, - обяви Леля – Има да погледна и

туй онуй в Резена, но метлата ще почака до утре.

- Онази стрела... – започна Тифани.

- Въображаема, - усмихна и се Леля.

- Ама тогава си изглеждаше истинска!

129

Леля Ог се изсмя:

- Да се не начудиш, какви ли неща може да накара хората да си

въобразят Есме Вихронрав!

- Като капани за Смърт ли?

- О, да. Нали с тях старчето има още мерак за живот. Пътник е той за

Портата. Но Есме поне се погрижи да няма болка.

- Защото тя му виси на рамото ли? – заяде се Тифани.

- Ъхъ. Тя я извади от тялото му, за да не го боли, - обясни Леля, а

снегът хрустеше под стъпките и.

- Не знаех че можеш да правиш така!

- Мога само за дреболии, като зъбобол и прочее. Виж, Есме си е

шампионка тук. От нас никоя няма от пуста гордост да се посвени да я

викне на помощ. Щото, знаеш ли, бива я с хората. А странна работа, щото

тя хората не ги трае.

Тифани вдигна поглед към небето, а Леля беше от онези неудобни

личности, които все ще забележат всичко .

- Чудиш се дали няма да ти падне твойто либе, а? – ухили и се

широко тя.

- Лельо! Ама моля ти се!

- Ама точно това си мислеше, нали? – продължи Леля, която не

знаеше що е срам – Вярно, той винаги е тук, само щом помислиш за него.

Стъпваш през него, усещаш го по кожата си, отръскваш го от обувките си

като се прибираш вкъщи...

- Без такива приказки ако обичаш! – засегна се Тифани.

- Освен това какво е за една стихия времето? – все така си бъбреше

Леля – А и ми се чини, че снежинките не стават от само себе си, особено

ако трябва да докараш ръцете и краката правилно...

Ей сега ме дебне с крайчеца на окото си, дали няма да се изчервя, помисли си Тифани. Знам си го.

Тогава Леля я сръга в ребрата и се изсмя както тя си знаеше, така че

и камък щеше да се изчерви:

- Браво бе! То и аз навремето имах някои гаджета, дето си умирах да

ги отръскам от обувките си!

Тифани тъкмо се канеше да си ляга, когато намери под

възглавницата си книга.

Заглавието, изписано с огнено-червени букви гласеше „Играчка на

Страстта” от Марджъри Дж. Де Колте, а по-долу с по-ситен шрифт

пишеше: „ И богове и хора казаха, че тяхната любов няма да я бъде, но те

не искаха да слушат!! Душераздирателен роман за буреносна любов от

авторката на „Разлъчени Сърца”!!! ”

130

Корицата изобразяваше на преден план млада жена с черна коса и

дрешки малко в повече оскъдни, ако питаха Тифани, и косата и дрехите

развяни от вятър. Тя изглеждаше отчаяно решителна, а също и че още

малко и ще настине. От известно разстояние я зяпаше млад мъж на кон.

Като че се надигаше буря.

Чудна работа, Тифани видя в книгата библиотечен печат, а Леля

библиотеки не ползваше. Е, какво пък, няма да навреди ако почете

мъничко преди да духне свещта.

Тифани обърна на страница първа. После и на страница втора.

Някъде към страница деветнадесета стана да вземе Несъкратения Речник.

Все пак тя имаше по-големи сестри, така че поназнайваше туй онуй, -

каза си тя. Марджъри Дж. Пенюар обаче беше направила няколко направо

смехотворни гафа. Момичетата на Варовитище надали ще тръгнат да бягат

от младеж толкова богат, че да си има свой кон... или поне не за дълго или

без да му дадат шанс да ги настигне. А пък Меги, героинята на романа, определено не разбираше и бъкел от стопанство. Че кой младеж би се

интересувал от жена, която да не може да издои крава или да вдигне

прасенце? Каква файда от такава в стопанството? С размотаването с устни

като череши нали няма да издои кравите или да остриже овцете! И още

нещо. Марджъри Дж. Пенюар изобщо разбира ли поне нещичко от овце?

Това нали беше овцевъдно стопанство през лятото? Е, кога им беше

Стриженето? Второто по важност събитие в овцевъдската година, а да не

рачи да го спомене?

Добре де, може пък да гледаха Хабакукски Мързелиноси или

Низинни Кобълуъртски, които нямаха нужда от стрижене, но те бяха

такава рядкост, че всеки свестен разказвач със сигурност би ги споменал.

А пък онази сцена в пета глава, когато Меги изостави овцете си да се