Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

И ето го в ръката на Тифани, върху странния бял белег. Това беше

първото подарено и нещо, от което да нямаше някаква полза, което да не

беше предназначено да се върши нещо с него.

Аз нямам нужда от това, помисли си тя. Силата ми идва от

Варовитище. Но що за живот ще е това, ако си нямаш нищо такова от

което да нямаш нужда?

- Ще трябва да го вържем за нещо леко, - каза тя делово – Иначе ще

се заклещи някъде по дъното.

След някое време тършуване из треволяка до моста тя намери

някаква пръчка и уви сребърната верижка около нея.

Беше пладне. Тифани беше измислила думата „пълнопладние”, защото и харесваше как звучи. Всяка можеше да бъде вещица по

пълнолуние, помисли си тя, но трябва наистина да те бива, за да си вещица

по пълнопладние. Или поне много да те бива да си вещица, поправи се тя

сега докато се връщаше на моста. Не е точно като да те бива да си

щастлива.

Тя хвърли огърлицата от моста.

Не придаде голяма важност на тази работа. Щеше да е много мило да

се каже, че сребърното конче проблясна за последно на слънчевата

светлина и като че зависна за миг във въздуха преди да пропадне в

бездната. Може и така да е станало, но Тифани не погледна.

- Добре, - каза Баба Вихронрав.

- И сега всичко свърши ли? – попита Тифани.

- Не! С тоя танц ти заигра цяла приказка, момиче, и то такава, която

всяка година разказва себе си на света. Приказка за огън и лед, за лято и

зима. Ти я сбърка. И трябва да я довършиш до край и да се погрижиш да се

оправи. Конят само ти спечели малко време, нищо повече.

- Колко време?

106

- Не знам. Това досега не се е случвало. Ако не друго, време да

помислиш. Как са стъпалата ти?

Зимеделецът вървеше по света, без изобщо да се движи, поне според

както разбират движението човеците. Където и да беше зима, той беше

там.

Опитваше се да мисли. Никога не му се беше налагало преди и беше

трудно до болка. Досега човеците бяха просто части от света, движещи се

по чудноват начин и палещи огньове. Сега обаче той си стъкмяваше ум и

всичко започна да изглежда по новому.

Човек... от човешки материал... така беше казала тя.

Човешки материал. Той трябваше да направи себе си от човешки

материал заради любимата. Зимеделецът витаеше във въздуха в мраза на

морги и останки от корабокрушения, в търсене на човешки материал. И

какво излезе то? Основно кал и вода. Дай му на човека достатъчно време, и

дори и водата ще се изпари и няма да остане нищо освен няколко шепи

прах, които можеше да се развеят по вятъра.

Значи, понеже водата не може да мисли, цялата работа я върши

прахът.

Зимеделецът беше логичен, защото ледът е логичен. Водата е

логична. Вятърът е логичен. Има си правила. Значи всичко важно в човека

е... правилният вид прах!

А докато търси такъв, той можеше да и покаже, колко е могъщ.

Вечерта Тифани, седнала на края на новото си легло, посред

облаците на съня, надигащи се в главата и като наближаваща буря, се

прозина и се вгледа в стъпалата си.

Бяха розови и на края имаха по пет пръста. Общо взето, много

хубави стъпала си бяха.

Обикновено, когато се срещаш с хората, те ти казват неща като

„Здравей, как си?” Леля Ог я беше посрещнала направо с:

- Хайде влизай. Как са стъпалата ти?

Изведнъж всички взеха да се интересуват от краката и. Разбира се, краката си бяха важни, но какво ли може да очакват да им е станало?

Тя поразмърда стъпалата си. Не се случи нищо особено и тя ги

прибра в леглото.

Две нощи вече не беше спала нормално. Не беше разбрала това, докато не пристигна в Тир на Ог, когато мозъкът и заработи някак сам по

себе си. Тя разговаряше нещо с Г-жа Ог, но беше трудно да си спомни

какво. Гласове кънтяха в главата и. Е, сега поне тя нямаше нищо друго за

вършене, освен да спи. А леглото беше хубаво, най-доброто, в което и се

беше случвало да спи. И стаята беше най-добрата, в която и се беше

107

случвало да преспи, макар че беше твърде уморена за да я поразгледа. Не

че вещиците се престарават по комфорта, особено ако става дума за

резервни стаи за гости, но Тифани беше израстнала с вехто легло, чиито

пружини дрънчаха всеки път, щом тя се обърнеше, така че с повече мерак

можеше да свири на тях песнички.

Тук дюшекът беше дебел и мек. Тя потъна в него като в много

пухкави, много меки и доста неподвижни подвижни пясъци.

Бедата е, че дори да си затвориш очите, не можеш да си затвориш