Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

знам, къде отивам!

Баба Вихронрав изгледа строго фийгълите:

- Я да вървите пеш. Пътуваме за град Ланкър. Адресът е Площада, Тир на Ог.

- „Тир на ог”, - замисли се Тифани – това да не е...?12

- Значи къщата на Леля Ог, - просвети я Баба, когато фийгълите

изпослязоха от метлата – Там ще си в безопасност. Добре де, горе-долу в

безопасност. Но по пътя ще трябва да направим една спирка. Ще трябва да

разкараме тази огърлица колкото се може по-надалеч. А аз знам, как ще

стане това! О, да!

Нак Мак Фийгълите търчаха през гората. Местните горски обитатели

вече бяха разбрали, що е Нак Мак Фийгъл, така че всички пухкави горски

създания се бяха изпокрили дълбоко в дупките си или високо по дърветата.

Но все пак след някое време Голем Йън поиска да спрат и съобщи:

- Нещо е ръгнало подире ни!

- Мо’e ли да си толкова прост? – сопна му се Роб Секигоопрай – У

тая гора не е останало нищо толкоз щураво, че да оди на лов за фийгъли!

12 бел. прев.: Не е ясно, за какво точно това име е подсетило Тифани, но на Кръглия свят „Тир на ног” е

приказна страна в ирландската митология, буквално „островът на младостта”, където никой не остарява

и не умира и изобщо всичко е райско. Естествено, до там е много сложно да се стигне.

104

- Усещам си го я, думам ви, - упорстваше Голем Йън – Честен кръст

и честен гъз, усещам го. Дебне ни нещо пра’о ей с’а, бе!

- Епа щом гъзо ти тъй вика, спор нема, - склони морно Роб – Убаво

бре момци, а се пръснете у голем кръг!

Фийгълите се разпръснаха с извадени мечове, но след няколко

минути всички зароптаха. Нищо не се виждаше, нито пък се чуваше. Само

някое друго птиче пееше, от безопасно разстояние. Мир и покой, необичайни в присъствието на фийгъли, царяха навсякъде.

- Че ме прощаваш, Голем Йън, ма си мислим, дека гъзо ти тоя път

май не е бил много у форма, - отсъди Роб Секигоопрай.

И в този миг сиренето Хорас се стовари от един клон право на

главата му.

Под големия мост в Ланкър течеше пълноводна река, но от горе тя

почти не се виждаше заради пръските вдигащи се от водопада малко по-

надолу, пръски изпълващи мразовития въздух. По цялото дълбоко ждрело

водата се пенеше и върлуваше, след което реката скачаше във водопада

като сьомга и връхлиташе равнините отдолу като гръмотевична буря. От

подножието на водопада нататък можеше да се върви по реката до

Варовитище и нататък, но тя се виеше на широки, лениви завои, така че

беше по-бързо да се лети напряко.

Нагоре от подножието Тифани беше летяла само веднъж, когато

госпожица Здравомислова я беше докарала в планината. Оттогава нататък

тя винаги беше поемала по обиколния път, следвайки зигзагите на пътя на

дилижансите. Това да прелети над ръба на тази беснееща стихия право във

внезапната пропаст изпълнена със студен влажен въздух и да насочи

метлата право надолу, беше някъде в челото на списъка от неща, които

никога, ама никога нямаше да и хрумне да прави.

А сега Баба Вихронрав беше застанала на моста, държейки

сребърния кон в ръка.

- Няма друг начин, - каза тя – Ще отиде на морското дъно. Нека

Зимеделецът да те търси там!

Тифани кимна. Тя не заплака, което не е същото като, ами, да не

плачеш. Хората постоянно си правят какво ли не без да плачат, и то без

изобщо да усещат. Тя сега обаче го усещаше. И си мислеше: „Ето, аз не

плача...”

Разумно си беше. Разбира се, че беше разумно. Та нали всичко е

Бофо! Всяка пръчка е вълшебна, всяка локва е кристално кълбо. В никоя

вещ няма сила, която ти да не си я вложила в нея. Бъркотиите, черепите и

жезлите бяха като... лопатите, ножовете и очилата. Бяха като... лостове. С

лост може да преместиш голям камък, но сам лостът не върши никаква

работа.

105

- Изборът трябва да е твой, - каза и Баба – Не мога да го сторя вместо

тебе. Но това е дреболия, а докато е с теб, то ще е опасно.

- Знаеш ли, мисля, че той не е искал да ме нарани. Просто се беше

изнервил, - оправда го Тифани.

- Така ли? А искаш ли пак да срещнеш това нещо изнервено?

Тифани се замисли за онова странно лице. Формата му си беше

човешка (горе-долу), но беше все едно Зимеделецът беше чувал нещо за

това, какво е да си човек, но още не му беше хванал цаката.

- Мислиш, че ще навреди и на други хора ли? – попита тя.

- Че той е Зимата, бре дете. А тя не е само хубавки снежинки, нали?

Тифани протегна ръка:

- Върни ми го, моля.

Баба сви рамене и й го подаде.