Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

навън .

Нямаше смисъл да се заключва вратата. Местните хора достатъчно

се страхуваха да влизат и докато Госпожица Предалова беше жива. Няма

как да пристъпят вътре сега, не и докато тук не се настани друга вещица.

Бледо, като ровко яйце слънце прозираше през облаците, а вятърът

отвя студа. Но кратката есен тук горе в планината бързо се обръщаше на

зима. Отсега нататък въздухът все ще мирише на сняг. Високо в планината

зимата никога не свършваше. Дори и през лятото водата в потоците беше

ледено студена от топящия се сняг.

Тифани седна на един стар пън до вехтия си куфар и чувала и зачака

онова Предвид.

Аннаграма скоро щеше да довтаса, човек смело можеше да се хване

на бас.

Къщурката вече изглеждаше изоставена. Като че ли...

Рожденият и ден. Тази мисъл си проби път най-отпред. Да, днес

беше. Смърт не грешеше. Единственият голям ден в годината, който да е

само за нея, а тя да го забрави покрай всичката суматоха. А ето че две

трети от него вече бяха минали.

98

Беше ли казвала изобщо на Петулия и другите, кога и е рожденият

ден? Не можеше да си спомни.

На тринадесет години. Вече от месеци тя беше мислила за себе си

като за „почти на тринадесет”. Е, съвсем скоро ще е на „почти

четиринадесет”.

Тъкмо щеше да се отдаде на малко хубаво самосъжаление, когато

нещо зад нея зашумоля крадешком. Тя се обърна толкова рязко, че

сиренето Хорас отскочи стреснато.

- А, ти ли си? – каза му тя – Къде беше, непослушно мо... сирене?

Поболях се от притеснение!

Хорас заизглежда гузно, макар че не беше лесно да се разбере как го

постига.

- Ще идваш ли с мен? – покани го тя.

Хорас веднага заизлъчва усещане за да.

- Хубаво тогава. Ще трябва да влезеш в чувала, - Тифани го отвори, но Хорас заотстъпва.

- Така ли, ако ще си лошо си... – започна тя и рязко спря. Дланта и

изтръпна. Тя вдигна поглед... към Зимеделеца.

Нямаше кой друг да е. Отначало беше просто снежен вихър, но

докато пресичаше поляната, някак си се сбра и стана млад мъж с развяващ

се плащ и сняг в косата и по раменете си. Този път не беше прозрачен, тоест не съвсем, но през него преминаваха нещо като вълнички и Тифани

можеше да зърне през него като сенки очертанията на дърветата.

Тя отстъпи припряно няколко крачки заднешком, но Зимеделецът

крачеше през сухата трева с бързината на кънкобегач. Тя можеше да хукне

да бяга, но това щеше да значи, че тя, ами, е хукнала да бяга, а откъде

накъде ще прави така? Да не би тя да е писала надписи по прозорците на

хората?

Какво да му каже? Какво да му каже?

- Много любезно беше от ваша страна да ми намерите огърлицата, -

рече тя продължавайки да отстъпва – А снежинките и розите бяха

наистина много... много мило беше. Но... не мисля, че ние... ами, нали вие

сте направен от студ, а аз не съм... аз съм човек, направена от... човешки

материал.

- Ти трябва да си тя, - заяви Зимеделецът – Ти беше в Танца! А сега

си тук, в моята зима.

Гласът не беше правилен. Звучеше някак... фалшиво, като че някой

беше научил Зимеделеца как да произнася думите, без да разбира какво

значат.

- Да де, аз съм тя, - склони неуверено тя – Но не знам за това

„трябва”. Ъ... моля те, наистина извинявай за танца, аз не исках, то просто

някак-си...

99

Очите му са все такива мораво-сиви, забеляза тя. Мораво-сиви, на

лице изваяно от ледена мъгла. И хубаво лице, между другото.

- Виж, изобщо не исках да правя така, че да помислиш, че... –

започна тя.

- Да си искала? – видимо се изненада Зимеделецът – Но ние не

искаме . Ние сме!

- Какво... искаш да кажеш?

- Кривънци!

- О, не... – охна Тифани, когато от тревата заизригваха фийгъли.

Фийгълите не знаят, какво значи „страх”. Понякога на Тифани и се

искаше да бяха погледнали в речника. Те се биеха като лъвове, биеха се

като демони, биеха се като великани. Оставаше им само да се бият като

такива, които да имат поне щипка ум.

Те нападаха Зимеделеца с мечове, глави и крака, и изобщо не ги

вълнуваше, че всичко си минаваше през него сякаш той беше сянка. Ако

един фийгъл ритне крак от мъгла и накрая сам се уцели в главата, това се

броеше за добро попадение. Зимеделецът не им обръщаше никакво

внимание, като човек крачещ си по работата през рояк пеперуди.

- Къде ти е силата? Защо си облечена така? – заразпитва Зимеделецът

– Не така трябва да бъде!

Той пристъпи напред и стисна Тифани за китката, много по-здраво, отколкото се полагаше на една призрачна ръка.