Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

- Това не е редно! – извика той, докато над поляната бързо прелитаха

облаци.

Тифани се опита да си издърпа ръката:

- Пусни ме!

- Ти си тя! – изкрещя Зимеделецът придърпвайки я към себе си.

Тифани не разбра откъде дойде крясъкът, но шамарът дойде от

ръката й, сама решила какво да прави. Зашлеви фигурата по бузата толкова

силно, че за миг лицето му се размъти, като петно капнало върху картина.

- Не се доближавай до мен! Не ме докосвай! – изкряска тя.

Зад Зимеделеца се мярна нещо. Тифани не можа да види ясно какво

точно, заради ледената пелена и заради собствените си гняв и ужас, но

нещо неясно и тъмно се движеше към тях през поляната, промелниво и

изкривено, като фигура видяна през лед. За един мрачен миг то надвисна

над прозрачния младеж, след което стана на Баба Вихронрав, на същото

място, където беше Зимеделецът... вътре в него.

За момент той изкрещя и се развя на мъгла.

Баба залитна напред, примигвайки.

- Ъъъх. Бая време ще мине, докато ми се разкара тоя вкус от главата,

- измърмори тя – Я си затвори устата, бе момиче... че да не влети нещо в

нея.

100

Тифани си затвори устата. Че да не влети нещо в нея.

- Какво... какво му направи? – осмели се да попита тя.

- На това! – поправи я рязко Баба, разтривайки си челото – Не е той, а това! Това, което си мисли, че е той! А сега, я ми дай огърлицата си!

- Какво! Но тя е моя!

- Мислиш ли, че ми се иска да се препирам? – настоя Баба Вихронрав

– Да не би като ме погледнеш в лицето, да изглежда, че искам препирня?

Давай я веднага! Не смей да ми противоречиш!

- Няма пък просто да...

Баба Вихронрав понижи глас и, шепнейки пронзително, което беше

много по-лошо от всякакъв крясък, рече:

- Така то те намира. Искаш ли пак да те намери? Сега е само мъгла.

Колко плътно искаш да стане?

Тифани си припомни онова странно лице, мърдащо не както се

полага на истинските лица, и онзи чудат глас, редящ думи сякаш бяха

тухли...

Тя откопча малката сребърна закопчалка и протегна огърлицата.

Това е само Бофо, каза си тя. Всяка пръчка е вълшебна, всяка локва е

кристално кълбо. Това е само... вещ. Тя не ми трябва за да съм себе си.

Не, трябва ми.

- Трябва да ми я дадеш, - продължи меко Баба – Аз сама не мога да

ти я взема.

Тя протегна ръка с дланта нагоре. Тифани пусна в нея коня и се

помъчи да не види в пръстите на Баба Вихронрав хищно сключващи се

нокти.

- Хубаво, - рече удовлетворено Баба – А сега да вървим.

- Ти си ме наблюдавала, - оплака се Тифани.

- Цяла сутрин, - потвърди Баба - Можеше да ме видиш, ако се беше

сетила да погледнеш. Но не беше зле, как се оправи на погребението, от

мен да знаеш.

- Оправих се добре!

- Аз това казах.

- Не, - не се съгласи Тифани, все още потръпвайки – Не беше това.

- Никога не съм се занасяна по черепи и таквоз, - пренебрегна всичко

това Баба – Поне не и по изкуствени. Госпожица Предалова обаче...

Тя спря посред думата и Тифани я видя как взира над върховете на

дърветата.

- Пак ли е той? – обезпокои се тя.

- Не, - отвърна Баба, сякаш това трябваше да ги разочарова – Не, това

е младата госпожица Ястребска. И г-жа Летиция Уховрътска. Не се

помотват, както гледам. А Госпожица Предалова още не е изстинала, - тя

изсумтя – Някои можеше поне да имат приличието да не припират.

101

Двете метли кацнаха малко по-отстрани. Анаграма изглеждаше

изпопритеснена. Г-жа Уховрътска пък изглеждаше както винаги: висока, бледа, много добре облечена, натруфена с купища окултна бижутерия и с

изражение казващо, че ти леко я дразниш, но е достатъчно милостива да не

го показва. И тя винаги гледаше на Тифани, стига изобщо да си дадеше

труда да я погледне де, като че Тифани е някаква си чудата твар, която тя

не разбира съвсем.

Г-жа Уховрътска беше винаги официално и студено учтива към Баба.

От което Баба побесняваше, но така е то с вещиците. Когато наистина не се

харесват, те са учтиви като херцогини. Когато новопристигналите се

приближиха, Баба се поклони ниско със свалена шапка. Г-жа Уховрътска

също, само че нейният поклон беше мъничко по-нисък.

Тифани зърна как Баба вдигна поглед и смъкна своя поклон още по-

ниско, с около два пръста.

Г-жа Уховрътска успя някак да изкара още един пръст по-надолу.

Тифани и Аннаграма се спогледаха над безнадеждно опънатите

гърбове. Понякога тези неща можеха да траят с часове.

Баба изръмжа и се изправи. Г-жа Уховрътска също, цялата