Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

каже.

И ето я побягнала обратно към къщурката. Тя и това не беше

решавала да го прави, но краката и поеха нещата в свои крака. Не беше

страх, не точно страх; просто ужасно и се искаше, да е където и да е

другаде, само не и в градината с все още неизгрялото слънце и развявания

от вятъра сняг, така че въздухът се беше изпълнил с ледени кристалчета, фини като мъгла. Тя се втурна през вратата на миялнята и се блъсна в

тъмна фигура, която каза „Ъъъ, извинявай” и, следователно, беше Петулия.

Тя беше такава, че непременно ще се извини, ако и настъпиш крака. Точно

сега Тифани не можеше да си представи по-приятна гледка.

- Извинявай, викнаха ме да се оправя с една трудна крава и, ами, не

си струваше пак да си лягам, - дообясни се Петулия и добави – Наред ли

си? Защото като те гледам, не си!

- Чух глас от устата ми! – оплака и се Тифани.

Петулия я изгледа някак странно и като че ли отстъпи на някой-друг

сантиметър назад.

- Имаш предвид в главата си ли? – поиска да уточни тя.

- Не! С тях нямам проблем! Устата ми сама си проговори! И ела да

видиш, какво е порастнало в розовата градина! Няма да повярваш!

Там имаше рози. От толкова тънък лед, че само подишаш ли върху

тях, веднага се стопяваха и оставаха само голите стъбла, върху които бяха

изникнали. И имаше десетки от тях, полюшвани от вятъра.

- Дори и топлината на ръката ми близо до тях ги топи, - забеляза

Петулия – Мислиш ли, че ги е направил твоят Зимеделец?

- Той не е мой! И не се сещам за друг начин да изникнат!

- И мислиш, че пак той ти е, ами, проговорил? – подпита Петулия, късайки си още една роза. Ледени частици се пръсваха от полето на

шапката и всеки път щом тя помръднеше.

- Не! Аз бях, която говорих! Тоест моят глас беше! Но не звучеше

като него. Тоест, не както си мисля, че ще звучи той! Този някак гаднееше, като Аннаграма, като е в настроение! Но си беше моят глас!

- А как мислиш, че трябва да звучи той? – попита Петулия.

Вятър се надигна на поляната и зашумоля в боровете наоколо:

- ... Тифани ... бъди моя...

След малко Петулия се прокашля и каза:

- Ами, само на мен ли ми се причу, или това прозвуча като...?

- Не беше само на теб, - прошепна Тифани, застинала на място.

74

- О, - продума Петулия с гласец звънлив и крехък като ледена роза –

Ами тогава защо да не се приберем в къщурката, а? Ами, и да запалим

всички огньове и да направим чай, а? И да започнем да подготвяме нещата, защото съвсем скоро ще довтаса сума ти народ .

След минутка те бяха в къщурката, залостили вратите и запалили

всяка свещ до последната. Не говореха нито за вятър, нито за рози. Че

какъв смисъл имаше? Освен това имаше работа за вършене. Работа, ето

каква му беше цаката. Работи, а мисленето и говоренето после, и няма

какво да се помайваш като стресната кокошка. Те дори успяха да смъкнат

още един слой мръсотия от прозорците.

Цяла сутрин идваха хора от селото с нещата, поръчани вчера от

Госпожица Предалова. Хора вървяха напред и назад по поляната.

Слънцето беше изгряло, макар че беше бледо като забулено яйце. Светът

принадлежеше на ... нормалността. Тифани се улови, че се чуди, дали пък

не се е объркала. Къде бяха розите? Нямаше ги; крехките цветчета не бяха

могли да издържат дори слабата светлина на зората. Проговорил ли и беше

вятърът? Тогава тя срещна погледа на Петулия. Да, беше се случило. Но

сега имаше да се нахрани цяло погребение.

Момичетата вече се бяха захванали да правят сандвичи с шунка, с

три вида горчица, но колкото и да няма как да сгрешиш с ролца от шунка, ако нямаш нищо друго да дадеш на седемдесет или осемдесет прегладнели

вещици, няма как да не отидеш отвъд Грешката, та направо в Абсолютен

Провал на Купона. Така че запристигаха ръчни колички със самуни хляб, говежди пържоли и буркани с толкова големи мариновани краставички, че

приличаха на удавени китове. Вещиците по принцип много обичат

киселко, но най-любимия им вид храна е храната на аванта. Да, ето я

идеалната диета за една практикуваща вещица: много храна, за която да

плаща някой друг, и то толкова от нея, че да има да си я напъхаш по

джобовете за по-късно.

Както излезе, Госпожица Предалова също не плащаше за нея. Никой

не щеше да взема пари. Нито пък искаха да си тръгват, а се омотаваха с

разтревожен вид край задната врата, докато не излезеше да говори с тях

Тифани. Разговорът, когато тя намереше време покрай рязането и мазането