Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

- В Танца, мис Тик. В Танца, който не свършва. И не може тя да

промени стъпките, още не може. Ще трябва някое време да играе по

свирнята му.

- За нея ще бъде много опасно, - забеляза мис Тик.

- Тя има силата на рида, - рече Баба.

- Но нейният рид е мек, - отбеляза мис Тик – Лесно се износва от

времето.

- Но сърцето на варовика е кремъкът, не забравяй. Той реже по-добре

и от нож.

- Сняг може да затрупа рида, - изтъкна мис Тик.

- Но не завинаги.

- Веднъж го затрупа, - съобщи и мис Тик, на която и беше писнало от

игрички – За хиляди години, ако не и за повече. Ледена епоха. Грамадни

зверове вилнеещи и подсмърчащи из света.

- Може и тъй да е, - пробляснаха очите на Баба Вихронрав – Мен

тогава все пак ме е нямало. Засега обаче трябва да го наглеждаме това

момиче.

Мис Тик отпи от чая си. Да отседнеш при Баба Вихронрав беше

нещо като изпитание. Снощното гърне пилешки дреболийки се оказа, че не

било за нея, а за Ти. Вещиците ядоха хубава гъста грахова чорба и супа от

сланина, но (това беше важната част) без сланината. Баба беше вързала

сланината с конец и като стана супата, си я извади, грижливо я подсуши и

си я прибра за после. Въпреки глада си мис Тик остана впечатлена. Баба

можеше да одере кожата и на секунда.

- Чух, че Госпожица Предалова чула Зова, - спомена тя.

- Да. Погребението е утре, - отвърна Баба Вихронрав.

- Труден участък е това, - забеляза мис Тик – Госпожица Предалова е

била с тях дълго-дълго. Мъчна работа ще е това за нова вещица.

- Трудно ще е да се... изиграе, вярно си е, - съгласи се Баба

Вихронрав.

- Да се изиграе ли? – учуди се мис Тик.

- Исках да кажа да се живее, какво друго? – поясни Баба Вихронрав.

- Кому ще дадеш благословията си да я наследи? – попита мис Тик, защото си умираше първа да научава новините. Освен това по принцип

72

казваше „кому” всеки пък щом и се удадеше, понеже смяташе, че така е

по-грамотно.

- Мис Тик, това не зависи от мен, - отсече Баба – Ние във

вещерството нямаме водачки и ти това го знаеш.

- Да, наистина, - съгласи се мис Тик, която знаеше също, че

водачката, която вещиците нямаха, е Баба Вихронрав – Но подразбрах, че

г-жа Уховрътска ще предложи младата Аннаграма, а г-жа Уховрътска

напоследък има привърженички. Сигурно заради книгите, които пише. Тя

прави вещерството да изглежда забавно.

- Добре знаеш, че не обичам вещици, които налагат волята си на

другите, - каза Баба Вихронрав.

- И то как, - помъчи се да не се засмее мис Тик.

- Но ще понамекна все пак лекичко едно име, - сподели Баба

Вихронрав.

Лекичко като за лавина сигурно, помисли си мис Тик. А на глас каза:

- Петулия Хрущялкова се е оформила много добре. Добра вещица за

всичко.

- Да, но най-вече за прасета, - изхъмка Баба Вихронрав – Мислих си

аз за Тифани Болежкова.

- Какво? – сащиса се мис Тик – Не мислиш ли, че на детето и без

това много му се е струпало?

Баба Вихронрав се поусмихна мимолетно:

- Да де, мис Тик, но нали знаеш, че казват: „Искаш ли да се свърши

нещо, поръчай го на зает човек”. А младата Тифани скоро ще е от заета по-

заета, - добави тя.

- Защо, какво има? – попита мис Тик.

- Хъммм. Е, не съм съвсем сигурна, но ще ми е много интересно да

видя, какво ли ще стане със стъпалата и...

През нощта преди погребението Тифани не можа да си отспи. Станът

на Госпожица Предалова тракаше ли тракаше цяла нощ, защото тя имаше

поръчка за чаршафи и искаше да я завърши. Тъкмо се развиделяваше, когато Тифани престана да се опитва да заспи и стана, в този порядък.

Поне успя да изрине на козите и да ги издои, преди да и се струпа още

работа. Беше навалял сняг и пронизващ вятър го развяваше над земята.

Едва когато откара количка тор до лекичко пушещото в сивкавата

светлина торище, тя дочу позвънкването. Беше малко като ахатянските

камбанки около къщурката на Госпожица Подвежданска, само че онези

бяха настроени да дразнят за демоните. Това позвънкване идеше от

мястото, където лете беше лехата с розите. Там вирееха чудесни, стари

рози, благоуханни и толкова наситено червени, че бяха почти, точно така, черни.

73

Розите пак бяха разтъвтяли. Само че...

- Е, харесва ли ти, овчарско момиченце? – чу се глас.

Не прозвуча в главата и, не беше никой от нейните акъли, а д-р

Суетон никога не ставаше преди десет часа. Беше нейният си собствен глас

от нейните си устни. Но тя не го беше помислила и не беше решавала да го