Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

На пода имаше счупена паница за масло, която, въпреки че доскоро

беше пълна до горе, сега беше съвсем празна. Имаше само мазно леке. А от

мрака под мивката се разнасяше някакво високоскоростно мляскане, едно

такова „нямнямнямнямням...”.

- Е какво, подкарал си маслото, а, Хорас? - смъмри го Тифани

хващайки метлата - Това, знаеш ли, си е жив канибализъм.

И все пак, трябваше да се признае, че не беше толкова зле, като с

мишките. Да намираш малки купчинки миши кости на пода си беше малко

стряскащо. Даже Госпожица Предалова не успя да се оправи с това. Както

си се примъква една мишка, през която тя точно тогава беше рекла да

понаблюдава, и изведнъж тъмнина.

Защото Хорас беше сирене.

Тифани знаеше, че Ланкърските сини сирена винаги са си били по-

така, и понякога даше се налагаше да се заковават, но все пак... добре де, уменията и в сиренарството бяха наистина много високи, нищо, че самата

тя го казваше, но Хорас даже като за нея беше шампион. Прочутите сини

жилки, придаващи на тази марка чудесния и цвят, излязоха много хубави, макар че Тифани не беше сигурна, че трябва да светят в тъмното.

Тя ръчна с дръжката на метлата в сенките под мивката. Чу се трясък

и когато тя извади пръта, той беше с пет сантиметра по-къс. После се чу

едно „пууу!” и липсващото парче тракна в стената от другата страна.

- Спирам ти млякото, - отреди Тифани и се изправи, като през това

време си мислеше:

Той дойде да ми върне кончето. Не кой да е, а Зимеделецът.

Хъм...

Доста ... впечатляващо, като се замислиш.

Тоест, той нали трябва да организира лавини и виелици, да

разработва нови десени за снежинки и прочее, но намери време ей така да

дойде и да ми върне огърлицата. Хъм...

И просто си стоеше и толкова.

След което да вземе просто да изчезне... тоест да изчезне още повече.

47

Хъм...

Тя остави Хорас да си мрънка под мивката и направи чай за

Госпожица Предалова, която пак беше седнала да тъче. След което

тихичко се качи в стаята си.

Дневникът на Тифани беше стигнал почти педя на дебелина.

Аннаграма, друга местна учаща се вещица и една от нейните приятелки

(що годе), казваше, че тя, ама сериозно, трябвало да го нарича своя Книга

на Сенките и да го пише на пергамент с някое от специалните магични

мастила продавани в Специализирания Маг-азин на Закзак Силен-в-ръката

на Приемливи Цени ... добре де, най-малкото цените бяха приемливи за

Закзак. Тифани не можеше да си позволи такава. Вещерството можеше

само да го въртиш като занаят, но не и да го продаваш. Госпожица

Предалова и даваше да продава сирена, но дори и така хартията по тези

краища беше скъпа, а и амбулантните търговци не носеха кой знае колко

от нея. У тях обаче обикновено се намираше по някоя друга щипка син

камък, от който си ставаше съвсем прилично мастило, ако го смесиш със

смляни дъбови шикалки или орехови люпки. Сега, с всичките

допълнително налепени страници дневникът беше станал дебел като тухла.

Тя беше преценила, че ще и стигне за още две години, ако пише ситно.

На кожената подвързия тя беше изписала с нажежен шиш:

„Фийгълите да не гледат!!” Изобщо не вършеше работа. За тях това беше

все едно покана. Напоследък тя започна да записва някои неща кодирано.

На Фийгълите от Варовитищкио Рид четенето никак не им идеше отръки, така че няма как да му схванат цаката на шифъра.

Тя се огледа предпазливо, за всеки случай, и отключи големия

катинар на веригата, обвиваща книгата. Обърна на днешна дата, натопи

писалката си в мастилото и изписа: „ Срещнах *.” Да, снежинката си е отличен код за Зимеделеца.

Той просто си беше застанал, ей така, мислеше си тя.

И избяга, защото аз изпищях.

Което си беше добре, няма спор.

Хъм...

Обаче... ми се щеше да не бях изпищяла.

Тя разтвори дланта си. Отпечатъкът на коня си беше там, бял като

тебешир, като земята на Варовитище, но изобщо не болеше. Тифани

лекичко потрепери, след което се стегна. И какво толкова? Срещнала се

беше, значи, с духа на Зимата. Че тя нали е вещица. Такива неща понякога

си се случват. Той най-учтиво и върна нещо, което си беше нейно, след

което си тръгна. Няма какво да се втелява заради това. Работа имаше да се

върши.

48

После тя написа: „ Псм от Р.” И много внимателно отвори писмото

от Роланд, което не беше трудно, защото плужековата слуз не е кой знае

какво лепило. С малко късмет пликът ще стане и за втора употреба. Тя се