Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

Запомни това, намеси се Третият и Акъл. И най-малката подробност

е важна.

Зимеделецът беше... ами нищо. Обаче снегът го очертаваше.

Обикаляше го, обтичаше го като че плъзгайки се по невидима кожа. Той

беше само една форма, нищо повече, освен може би двете мънички бледи

мораво-сиви петънца висящи във въздуха там, където човек би очаквал да

види очи.

Тифани застина, умът и беше спрял, тялото пък чакаше да му се каже

какво да прави.

Ръка очертана от валящи снежинки се протегна към нея, но много

бавно, както се посяга към животно, когато не искаш да го сплашиш.

Имаше... ами нещо, някакво странно усещане за неизречени неща, защото

нямаше глас, който да ги изрече, някакъв стремеж, като че нещото влагаше

в този миг цялото си сърце, нищо че не знаеше, какво е това „сърце”.

Ръката спря на около една стъпка от

нея. Беше сключена в юмрук и сега се обърна и пръстите се разтвориха.

Нещо проблясна. Беше бял кон, сребърен, на тънка сребърна

верижка.

Ръката на Тифани хвръкна към врата и. Но тя нали си го беше

сложила снощи! Преди да отиде... да... види... танца...

41

Трябва да е паднало! А той да вземе да го намери!

Интересно, обади се Третият и акъл, който наблюдаваше света по

свой си начин. Значи не можеш да видиш, какво се крие в един невидим

юмрук. Как ли става тази работа? А и как така се виждат тези моравосиви

мътилки на мястото на очите? Те пък защо не са невидими?

Такъв си е той, Третият акъл. Ако някоя грамадна канара вземе да се

срути право върху теб, този акъл ще размишлява, дали тази скала е

вулканична, като примерно гранит, или пък е пясъчник.

Онази част от мозъка на Тифани, на която в този момент не и беше

до подробности, се беше втренчила в сребърното конче полюшващо се на

верижката си.

Първият акъл и казваше: Вземи го.

Вторият акъл и казваше: Не го взимай. Това е някакъв капан.

Третият акъл и казваше: Изобщо не го докосвай. Ще е толкова

студен, че просто не можеш да си представиш.

И тогава остатъкът от нея прати всички акъли да си гледат работата и

заяви: Вземи го. Това е част от каквото те прави да си ти. Вземи го. Като го

докоснеш, си мислиш за дома. Взимай го де!

Тя протегна дясната си ръка. Кончето падна в нея. Инстинктивно

пръстите и се сключиха върху му. Наистина беше толкова студено, че

просто не можеше да си представи. Пареше.

Тя изпищя. Очертанието на Зимеделеца във валящия сняг се

разпръсна във вихър от снежинки. Снегът около краката и изригна с

бойния вик „Кривънци!” и тълпа фийгъли я грабна за краката и я понесе, както си беше изправена, през поляната чак до къщичката и я вкара през

вратата.

Тифани с мъка си отвори ръката и с треперещи пръсти издърпа

сребърното конче от дланта си. На която остана отчетлив отпечатък - бял

кон върху розова плът. Не беше изгаряне а... измръзване.

Креслото на госпожица Предалова се размърда с трясък.

- Ела тук, дете, - разпореди се тя.

Още притискайки дланта си и мъчейки се да сдържа сълзите си, Тифани се приближи към нея.

- Застани ей тук до креслото ми, на минутата!

Тифани се подчини. Сега не беше време за непокорство.

- Искам да ти погледна в ухото, - каза госпожица Предалова -

Отметни си косата.

Тифани си придържа косата и примигна когато я погъделичкаха

миши мустачки. След което госпожица Предалова отдръпна животинчето

и отбеляза:

- Я, да не повярваш, нищо не се вижда.

- Ъ... а какво очакваше да видиш? - престраши се да попита Тифани.

42

- Дневна светлина! - крясна госпожица Предалова така, че мишката

побягна презглава, - Абе на теб никакъв мозък не ти ли е останал, бре дете?

- Е, ненъм некой интересуе ли го, ма мислим, дека Зимеделецо избегà и снего спре, - обади се Роб Секигоопрай, но никой не го слушаше.

Когато вещици се задърлят, те се концентрират.

- То си беше мое!

- Дрънкулка!

- Не!

- Ми сигур с’а не му е баш времето, ма че ви ка’ем я…, - пак се

пробва окаяно Роб.

- Да не би да си мислиш, че това ти трябва, за да си вещица, а?

- Да!

- Вещиците нямат нужда от оръдия!

- Ти нали ползваш бъркотии!

- Да, ползвам! Обаче нужда нямам. Не и нужда !

- Та саках да ка’ем, дека снего се топи…, - ухили се притеснено Роб.

Гневът обзе езика на Тифани. Как смее тая изкуфяла дъртофелница

да ми приказва за туй, как нямала нужда от неща!

- Бофо! - изкрещя тя - Бофо, Бофо, Бофо!

Настъпи тишина (тежко му, когото е настъпила). След някое време