Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

сергии. Множестро хора се размотаваха наоколо по леко безнадежния, сякаш казващ „какво ли търся тук?” начин на всички тълпи, когато в

сърцата си всички знаят какво да правят, докато главите се чувстват малко

търсене, но поне е пълно с разни цвъркащи неща за ядене. Пълно беше

също така и с бели кокошки. Чудни яйца, както и беше казала Леля, така че

щеше да си е грехота да ги колиш.

Баба излезе на предния ред. Нямаше нужда да блъска хората за да

мине. Те сами си се отместваха, без да се усетят.

Стигнаха точно навреме. Деца се зададоха тичешком по пътя откъм

моста, точно преди танцьорите, които както си се тътрузеха насам, изглеждаха съвсем обикновени народни хора, каквито Тифани беше

виждала често, на работа в ковачници или каращи каруци. Всичките

носеха бяло, или поне нещо, което някога е било бяло, и също както

зрителите, и техните изражения натякваха, че всичко е, нали, само майтап

да става, ама да не вземе някой да го вземе на сериозно. Те дори махаха на

хората от тълпата.

Тифани се огледа и зърна мис Тик, Леля и дори Г-жа Уховрътска...

почти всички вещици, което тя познаваше. О, тук беше и Анннаграма, без

приспособленийцата на г-н Бофо, гледаща гордо-гордо. Изобщо не беше

така тогава, тази есен, помисли си тя. Тогава беше тъмно и смълчано, самотно и прикрито, точно обратното на всичко това тук. Кой го беше

гледал онова от сенките?

А кой гледа това от светлината? Кой е скришом тук ?

Един мъж с тъпан и един с акордеон си запробиваха път през

навалицата, последвани от местния кръчмар с осем халби бира на поднос

(защото кой съвършеннолетен мъж ще танцува пред приятелите си с

панделки на шапката си и звънчета на крачолите си без сериозен изглед за

обилна пиячка?). Когато шумът малко се поуталожи, тъпанът заби, а

акордеонистът изкара една протяжна нота – официалният сигнал, че ей

225

сега ще започне танцът морис и който още се мотае където не му е

работата, сам ще си е виновен.

И ето, оркестърът от двама души засвири. Мъжете се наредиха на две

редици един срещу друг, отброиха си ритъма и като скокнаха... Когато

дванадесет подковани ботуши се треснаха в земята пръскайки искри, Тифани се обърна към Баба:

- Кажи ми, как разкарваш болка, - поиска тя, позаглушена от шума на

танца.

Тряс!

- Трудно, - отвърна Баба без да откъсва очи от танцьорите, а

ботушите пак казаха: Тряс!

- Можеш ли да я изнесеш от тялото?

Тряс!

- Понякога. Или пък да я скрия. Или да направя клетка и да я отнеса с

нея. Всичките начини са все опасни, и подхванеш ли ги без уважение, девойче, ще те убият. Иска си това цената и отгоре, а награда никаква.

Искаш от мен да те науча да си пъхаш ръката в устата на лъва.

Тряс!

- Трябва да знам, за да помогна на Барона. Той е зле. Много има за

вършене.

- Това ли избираш да сториш? – попита Баба, все така гледайки

танца.

- Да!

Тряс!

- Това беше оня твой Барон, дето не харесваше вещици ли? –

погледът на Баба следеше лице след лице от тълпата.

- Но кой харесва вещици, преди да му потрябват, Госпожо

Вихронрав? – подпита със сладък глас Тифани.

Тряс!

- За равносметка дойде време, Госпожо Вихронрав, - добави Тифани.

В крайна сметка, след като си целунала Зимеделеца ти се отваря

настроение за дързост. А пък Баба Вихронрав се усмихна, сякаш точно

това трябваше да се очаква.

- Ха! Дойде, а? – каза тя – Хубаво тогава. Намини преди да заминеш, и ще видим тогаз, с какво ще си идеш. Само дано да можеш да затвориш

онуй що ще изпонаотвориш. А сега погледни хората! Понякога може да я

зърнеш!

Тифани се загледа в танца. Гламавия се беше появил без тя да

забележи, обикаляше да събира пари в мърлявия си цилиндър. Ако някое

момиче дадеше вид, че ще изпищи ако той я целуне, той я целуваше. А

понякога, без никакво предупреждение, той се втурваше в танца, сновейки

между мъжете без да сбърка дори една едничка стъпка.

226

И тогава Тифани го видя. Очите на една жена от отсрещната страна

на танцьорите пробляснаха за миг в златно, само за миг. Като го съзря

веднъж, почна да го забелязва отново – в очите на едно момче, после на

едно момиченце, после на мъжа държащ бирата, всеки път в очи гледащи

Гламавия...

- Лято е тук! – възкликна Тифани и осъзна, че потропва с крак в

ритъм с танца.

А го осъзна, защото ботуш, по-тежък от нейния, я беше настъпил

внимателно, но твърдо. До нея Ти вдигна очи към нея в синеока невинност, която за най-кратка частица от секундата стана на лениви златни змийски