Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

Господарка.

На Тифани тя все повече и заприличваше на Аннаграма. Което

всъщност беше успокояващо. Тя не звучеше нито мъдро нито мило, а ...

просто като поредната особа, по случайност оказала се много могъща, но

не беше чак пък страшно умна, а, да си го кажем честно, леко досадна.

- Кой е истинският ти облик? – поинтересува се Тифани.

- Обликът на жегата по пътя, обликът на мириса на ябълки.

Хубав отговор, помисли си Тифани, но не е да има някаква файда от

него. Тя приседна до богинята и попита:

- Ще си изпатя ли?

219

- Заради това, което стори на Зимеделеца ли? Не. Той трябва да

умира по веднъж всяка година, както и аз. Ние умираме, спим и пак се

пробуждаме. Освен това... ти беше забавна.

- Я? Забавна значи съм била, а? – очите на Тифани се присвиха.

- Какво ще искаш? – запита Лятната Господарка.

Да, помисли си Тифани, точно като Аннаграма. Няма да познае дори

намек дебел цяла миля.

- Какво искам ли? – отвърна Тифани – Нищо. Само лято, ако обичаш.

Лятната Господарка я изгледа объркано:

- Но хората винаги искат нещо от боговете.

- Вещиците обаче плащане не приемат. Зелената трева и синьото

небе ми стигат.

- Какво? Но тях нали и без това си ги получаваш! – Лятната

Господарка беше хем втрещена хем ядосана, от което Тифани, остана

доволна, нищо че това беше донякъде дребнаво и злорадно.

- Добре, - усмихна се тя.

- Но ти спаси света от Зимеделеца!

- Всъщност го спасих от едно глупаво момиченце, госпожице Лято.

Поправих каквото бях оплескала.

- Заради една дребна грешка ли? Ще си глупаво момиченце да не

приемеш награда.

- Но ще съм разумна млада жена да откажа награда, - възрази Тифани

и се почувства доволна че го каза – Зимата свърши, знам. Аз се погрижих.

Където ме отведе, там избрах да ида. И пак аз избрах, когато излязох да

танцувам със Зимеделеца.

Лятната Господарка се изправи:

- Забележително. И странно. А сега дойде време да се разделим. Но

първо трябва да се вземат още някои неща. Стани, млада жено.

Тифани се изправи и като погледна Лятната Господарка в очите, те

станаха на бездънни ями и я всмукаха. И тогава лятото я изпълни. Надали

беше за повече от няколко секунди, но вътре това продължи много по-

дълго. Тя усети, какво е да си лек ветрец полюшващ житата, как караш да

узрее ябълка, как да подкараш сьомгите нагоре по реките... усещанията

надойдоха всички наведнъж и се сляха в едно голямо, грамаданско, бляскаво, златисто усещане за лято...

... ставащо все по-знойно. И ето го слънцето вече огромно и червено

в пламнало небе. Тифани се понесе през въздух като вряло масло в

съсухреното безмълвие на дълбоката пустиня, където дори и камилите не

оцеляват. Там нямаше нищо живо. Нищо не помръдваше освен развявания

от вятъра прах. Вятърът я запиля в пресъхнало речно корито, осеяно с бели

животински кости. Нямаше кал, нито капка влага в тази не земя а пещ.

Тази река беше каменна – котешки очи, преливащи, ами като котешки очи, 220

пръснати като кървави капки гранати, ахати с техните разноцветни ивици, камъни в кафяво, оранжево, кремаво, някои с черни жилки, всичките

излъскани от жегата.

- Тук е сърцето на лятото, - просъска гласът на Лятната Господарка –

Страхувай се от мен, също както се страхуваш от Зимеделеца. Ние не сме

ваши, макар да ни давате образи и имена. Огън и лед сме ние, в

равновесие. Никога се се изпречвай пак помежду ни...

И ето че най-накрая нещо помръдна. От пролуките между камъните

се подадоха и самите те като оживели камъни: бронзови и червени, кехлибарени и жълти, черни и бели, нашарени като арлекини и с

проблясващи смъртоносно люспи.

Змиите опипаха палещия въздух с раздвоените си езици и засъскаха

тържествуващо.

Видението изчезна. Светът се завърна на мястото си.

Водите се бяха оттекли. Несекващият вятър беше развял мъглите и

парата на раздърпани валма, но победоносното слънце беше пробило през

тях. И, както се случва винаги, при това твърде скоро, странното и

чудатото се превръща в спомен, а споменът в сън. Утре вече няма да е

останала и следа.

Тифани закрачи по тревата, където допреди малко беше бил

дворецът. Тук таме бяха останали ледени буци, но след някой друг час и те

ще се стопят. Облаците още надвисваха, но и те ще се разсеят. Нормалният

свят и се натрапваше със скучната си стара песен. Тя крачеше по сцената

след края на представлението и кой сега ще каже, случило ли се беше то