Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

И вършеше работа. Което може и да не беше съвсем редно, но хората

си бяха хора. А пък Аннаграма сега сигурно нямаше особено да се зарадва

на гостенка, особено на такава гостенка, който е изчела целия каталог на

Бофо, така че тя си взе метлата и отлетя за към Баба Вихронрав.

Сега в задния и двор имаше кошара за кокошки. Грижливо изплетена

от гъвкава леска, а из-зад нея се чуваше доволно „ко-ко-ко”.

Баба Вихронрав тъкмо излизаше от задната врата и погледна Тифани

сякаш момичето само беше отскочило да се поразходи за десет минутки.

- Точно ми се отвори една работа в града, - каза тя – Та не ще имам

нищо против да дойдеш и ти.

От устата на Баба това беше все едно духов оркестър и илюминации

за добре дошла. Тифани влезе в крачка до нея.

- Надявам се, че сте добре, Госпожо Вихронрав? – каза тя

подтичвайки след нея.

- Е, преживях аз още една зима, не знам за друго, - отвърна Баба – А

ти добре изглеждаш, момиче.

- О, да.

- От тук горе видяхме парата дето се вдигна, - спомена Баба.

Тифани си замълча. И това ли беше всичко? Ами, да. За Баба толкова

ще да е. След малко Баба добави:

- Върна се да се видиш с приятелките ти, а?

Тифани си пое дълбоко дъх. Тя си беше преговаряла това наум

десетки пъти: какво ще каже тя, какво ще отвърне Баба, какво ще изкрещи

тя, какво ще изкрещи Баба...

- Ти си го планирала така, нали? – започна тя – Ако ти беше

предложила някоя от другите, сигурно щяха да и дадат къщурката, така ми

223

намекна ти. И ти знаеше, просто си знаеше , че аз ще правя ще струвам, но

ще и помогна. И всичко си се нареди, нали? На бас, че досега всички в

планините вече са разбрали, какво се случи. На бас че Г-жа Уховрътска се

пука от яд. А най-хубавото е, че никой не пострада. Аннаграма си пое

нещата, докъдето ги беше докарала Госпожица Предалова, всичките

селяни са доволни, а ти спечели! Да де, като нищо ще ми кажеш, че е било

аз да се намирам на работа, да науча някакви важни неща и да не се

тормозя заради Зимеделеца, ама все пак ти си спечели!

Баба Вихронрав си вървеше спокойно. След някое време подхвърли:

- Гледам, върнала си си онази твойта дрънкулка.

Все едно да видиш светкавица и после напразно да чакаш

гръмотевицата, или да хвърлиш камъче във водата, а да не чуеш „пльос”.

- Какво? А. Кончето. Да! Виж, аз...

- Какъв вид риба?

- Ъ... щука, - отговори Тифани.

- Тъй ли? Е, някои ги обичат, но мен ако питаш, много удря на тиня.

И толкова. Срещу това спокойствие на Баба нямаше къде да се ходи.

И да врънка и да хленчи, нищо нямаше да се промени. Тифани се утеши с

факта, че поне Баба знаеше, че тя знае. Което не беше много, но повече

нямаше да получи и толкова.

- А освен коня и друга дрънкулка виждат очите ми, - продължи Баба

– Магика, а?

Тя винаги вмъкваше по едно „к” в края на магия, каквато тя не

одобряваше.

Тифани погледна пръстена на пръста си. Той проблясваше бледо.

Докато тя го носи, нямаше да ръждяса, беше я уверил ковачът, заради

мазнината на кожата и. Той дори си беше сторил труда да изреже на

пръстена малки снежинки с мъничко длето.

- А, това е просто един пръстен, който поръчах да ми направят от

един пирон, - отвърна тя.

- Желязо, колкото да изковеш пирон, - промълви Баба и Тифани

замръзна посред крачка.

Тя наистина ли чете умовете на хората? Такова нещо трябваше да е.

- И откъде ти хрумна, че искаш пръстен? – поинтересува се Баба.

Откъде ли не, по куп причини, които Тифани досега така и не си

беше изяснила. Всичко което тя съумя да каже засега беше:

- Ами тогава ми се стори добра идея.

Тя зачака избухването.

- Тогава комай си е била добра, - каза меко Баба, после спря, посочи

настрани от пътеката (която водеше към града и къщата на Леля Ог) –

Оградих го аз. То има и друго какво да го пази, бъди сигурна, да ала някои

зверове са твърде тъпи за да се уплашат.

224

Беше дъбова фиданка, избуяла вече на пет стъпки височина.

Ограждаше я пръстен от колове и преплетени вейки.

- Бързо расте, като за дъб де, - каза Баба – Хвърлям му аз по едно

око. Но да вървим сега, че не ща да го изпуснеш.

И тя продължи да крачи бързо нататък. Шашната, Тифани се затича

подире и.

- Какво да не изпусна? – попита тя задъхано.

- Танца, какво друго!

- Не е ли малко рано за него?

- Не и тук горе. Те от тук почват!

Баба пресече набързо по преки пътечки и през дворища и излезе на

градския площад, който беше тъпкан с хора. Навсякъде бяха вдигнати