Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

тя като в просъница. Разбрах как трябва да свърши Приказката. Трябва аз

да я завърша по правилния начин.

Тя придърпа Зимеделеца към себе си и видя изумлението на лицето

му. Чувстваше се замаяна, като че ли краката и не докосваха пода. Светът

някак се ... упрости. Като тунел водещ право към бъдещето. Не можеше да

види нищо друго освен студеното лице на Зимеделеца, не можеше да чуе

217

нищо, освен собствения си дъх, нито да усети друго освен топлината на

слънцето по косата и.

То, слънцето, хич не беше огнената топка от лятото, но все още беше

много по-голямо от който и да е огън.

Където и да ме отведе, там избирам да ида, каза си тя, пускайки

топлината да се влее в нея. Аз избирам това. Това избирам да сторя. И май

ще трябва да застана на пръсти, добави си тя.

Гръм от дясно ми. Мълния от ляво ми. Огън над мене...

- Моля ти се, - промълви му тя – махни зимата. Иди си в твоите

планини. Моля те.

Мраз пред мене...

- Не. Аз съм Зима. Не мога да бъда друго.

- Значи не можеш да бъдеш човек, - отсъди Тифани.

Последните три стиха бяха: „Сила, колкото да построиш дом, Време, колкото да подържиш дете, Обич, колкото да разбиеш сърце.” Равновесие... което и дойде бързо, като че от никъде, надигащо се в

нея.

Средата на люлката не се люлее. Там не се усеща нито нагорнище, нито надолнище. Тя е в равновесие.

Равновесие... а устните му бяха като син лед. Тя ще поплаче, по-

късно, за Зимеделеца който толкова искаше да стане човек.

Равновесие... както и беше казала веднъж старата келда: „Има едно

мънечко нещице увътре ти, дето ич нема да се разтопи”.

Дойде време за топене.

Тя затвори очи и целуна Зимеделеца...

... и притегли към себе си слънцето.

Огън по мраза.

Цялата горна част на ледения дворец се стопи наведнъж в изблик

ярка бяла светлина, от която стените и на стотици мили оттам хвърляха

сенки. Стълб от пара се надигна с рев в небето, пронизан от светкавици и

се простря над света като чадър, закривайки слънцето. След което пак

запада надолу като топъл дъжд с едри капки изравящи в снега тънки

дълбоки дупки.

Тифани, чиято глава винаги гъмжеше от мисли, този път не можеше

да изтиска нито една. Само лежеше на една ледена плоча посред дъжда и

слушаше как дворецът покрай нея се разпада. Случва се понякога всичко, което можеш да направиш вече да е направено, така че да не ти остава

нищо друго освен да се снишиш и да изчакаш да мине бурята.

Имаше и още нещо във въздуха, един златен проблясък, който се

губеше колчем тя се опиташе да го погледне и пак се появяваше в крайчеца

на полезрението и.

218

Дворецът рукна като водопад. Ледената плоча, на която лежеше тя, наполовина се плъзгаше наполовина плуваше надолу по стълбището което

постепенно се превръщаше в река. Над нея грамадни колони се

сгромолясваха, но преди да достигнат до земята се превръщаха от лед в

топла вода, така че долу се разхвърчаваха с пльоскане само пръски.

Сбогом на искрящата корона, помисли си Тифани с лека нотка

съжаление. Сбогом на роклята от танцуващи светлинки, сбогом на

ледените рози и снежинките. Колко жалко. Колко жалко.

И ето че под нея се показа трева, а я заливаше толкова много вода, че

или преставаш да се излежаваш или се давиш. Накрая тя някак съумя да се

изправи на колене и зачака кога ще може да се изправи без да я повали

потокът.

- У теб има нещо мое, дете, - обади се един глас из-зад гърба и.

Тя се обърна и златната светлина се сбра в образ. В нейния собствен

образ, само че очите бяха... странни, като че змийски. Точно сега обаче, с

бумтящата жега на слънцето все още отекваща в ушите и, това не

изглеждаше чак толкова изумително.

Бавно-бавно Тифани извади Рога на Изобилието от джоба си и ѝ го

подаде.

- Ти си Лятната Господарка, нали? – поиска да се увери тя.

- А ти си малката овчарка, която щеше да става мен? – в отговора се

усещаше съскане.

- Но аз не исках! – побърза да се оправдае тя – Защо приличаш на

мен?

Лятната Господарка седна на торфа до нея. Много е смахнато това да

зяпаш себе си и Тифани забеляза на врата и отзад малка бенка.

- Нарича се „резонанс”, - рече тя – Знаеш ли какво значи това?

- Значи нещата да вибрират заедно, - отговори Тифани.

- Как може едно овчарче да знае това?

- Имам речник, - каза Тифани – И съм вещица, ако обичаш.

- Добре тогава, докато ти прихващаше някои неща от мен, аз пък

прихващах някои неща от теб, умна овчарска вещице, - обясни Лятната