Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

Chumsfanleigh, вината за което не беше негова). Предците му бяха били

рицари, придобили властта над Варовитище като убили краля, който си

мислел, че властта там е негова. Мечове, всичко тогава опирало до

мечовете. Мечове и сечене на глави. Така се придобивала земята в старо

203

време, но по някое време правилата се променили, така че за да придобиеш

земя вече не ти трябвал меч, а само правилната хартишка. Неговите предци

обаче продължиха да държат на мечовете, просто за всеки случай, ако на

хората им хрумнеше, че тази работа с хартишката не е съвсем честна, тъй

като е неоспорим факт, че няма как да удовлетвориш чак пък всеки.

Той винаги беше искал да бъде добър с меча, така че му дойде като

шок, колко тежки са мечовете. С въображаем меч той беше страхотен.

Пред огледалото той можеше да се срази с отражението си и почти винаги

побеждаваше. С истинските мечове тази работа не ставаше така. Опиташ

се да го размахаш, а той вземе че размаха теб. И той осъзна, че може би е

бил създаден по-скоро за бумагите. Освен това му трябваха очила, които

беше мъчничко да се носят под шлем, особено ако някой вземе да удари

теб с меч.

Сега той носеше шлем, а в десницата си стискаше меч, който (макар

че той никога нямаше да си признае) беше твърде тежък за него. Освен

това беше навлякъл ризница, от която беше много трудно да се ходи.

Фийгълите направиха каквото можаха да му я вагласят по него, но чаталът

и провисваше някъде към коленете му и се бълникаше смехотворно щом

той помръднеше.

Аз не съм герой, мислеше си той. Имам меч, за вдигането на който

ми трябват две ръце, имам щит, който също е страшно тежък, и имам кон с

перденца, който ми се наложи да оставя вкъщи (и лелите ми ще

пощръклеят като влязат сутринта в гостната), но под всичко това съм само

едно хлапе, което само мечтае да иде някъде по малка нужда...

Да, но тя ме спаси от Кралицата на Елфите. Ако не беше тя, аз все

още щях да съм глупаво хлапе, а не... ами... млад мъж, надяващ се, че не е

твърде глупав.

И ето, Нак Мак Фийгъл се бяха върнали с гръм в стаята му, проправяйки си път с бой през бурята започнала нощес, и сега, бяха му

казали те, било дошло времето той да бъде Герой за Тифани... Е добре, той

ще бъде. Беше сигурен в това. Доста сигурен. Но точно сега сцената не

беше точно каквото беше очаквал.

- Знаете ли, това не ми прилича много на вход към Подземния свят, -

забеляза той.

- Е бре, ми оно сека дупка мо’е да е входо, - възрази Роб

Секигоопрай седнал върху шлема на Роланд – Да, ама си требе да го ‘наеш

рипането кат на гарга. Аре, Голем Йън, ти че одиш пръв...

Голем Йън пристъпи наперено към дупката във варовика. Протегна

ръце сгънати в лактите назад, после се наведе целият назад, протягайки

един крак напред за баланс. Помърдоли малко стъпалото си във въздуха, след което се наклони напред и изчезна веднага щом кракът му допря

земята.

204

Роб Секигоопрай тропна с юмрук по шлема на Роланд.

- Аре бе, голем Херой, - извика той – Твой ред е!

Нямаше изход. Тифани дори не знаеше дали има и вход.

- Ако ти беше Лятната Господарка, щяхме да танцуваме, - каза и

Зимеделецът – Но аз знам, че ти не си тя, нищо че много си приличате.

Заради теб обаче аз сега съм човек, и трябва да имам компания.

Препускащият ум на Тифани и показа ред картинки: покълналият

жълъд, плодоносните ходила, Рогът на Изобилието. Аз съм богиня само

колкото да излъжа няколко дъски дюшеме, един жълъд и шепа семена, помисли си тя. И аз съм същата като него. Също както желязо колкото да

изковеш пирон не прави човек от един снежен човек, така и няколко

дъбови листенца не ме правят богиня.

- Ела, - подкани я Зимеделецът – позволи ми да ти покажа моя свят.

Нашия свят.

Когато Роланд отвори очи, видя единствено сенки. Но не сенки на

неща, а просто сенки, развяващи се натам-насам като паяжини.

- Очаквах, че ще е по-... напечено, - изкоментира той мъчейки се в

гласа му да не се усети облекчението му.

Околовръст направо от нищото заизникваха фийгъли.

- Епа оно ти го бъркаш с пъклото, - обясни му Роб – Они пъклата са

си леко жежки, верно си е. А па Преизподните, они са таквиз едни, скръбни-жални. У них одят ората, дето са се, сещаш се, изгубили.

- Какво? Искаш да кажеш, като е тъмно и вземеш да направиш

грешен завой...

- Не бе! Да речем тея дето съпукясат, га още не им е било времето и

си немат де да идат, или па ако паднат у некоя фуга между световете и не