Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

- Олеле, кривънци, - изстена от покрива на навеса за каруци Дребен

Опасен Бодилко.

Огънят изгасна. Задръстилият небето сняг започна да се прорежда.

Дребен Опасен Бодилко чу крясък високо над главата си и знаеше точно

какво да стори в този случай. Вдигна ръце и затвори очи точно когато

ястребът дофуча някъде от белотата на небето и го грабна.

Ей това му харесваше . Като отвори очи, светът се вихреше шеметно

под него, а един глас до него го подкани:

- Аре качвай се бърже, бе дечко!

Той се хвана за леката кожена сбруя, а ноктите на птицата го

пуснаха. След което набирайки се все по-нагоре през виещия вятър и

перушината на ястреба, той най-сетне се домъкна докъдето можеше да се

хване за колана на Хамиш Летецо.

- Роб вика, дека си пораснáл баш колкото да мо’е да додеш с нас у

Преизподнята, - подхвърли през рамо Хамиш – Роб че оди за земе Геройо.

Късмет извади, бре дечко!

Птицата влезе във вираж.

199

Долу на повърхността снегът... избяга. Вече не се топеше, а просто

отстъпи от кошарата за агнене, като отлив в морето или като дълбоко

поемане на въздух само за една тиха въздишка.

Мораг се зарея над кошарите и озъртащите се шашнато мъже.

- Една умрела овца и десетина умрели ягнища, - отчете Хамиш – Ма

нема голема мънечка бабаяга! Зел я е он.

- Де я е отвел?

Хамиш подкара Мораг в широки кръгове нагоре. Снегът около

чифлика беше спрял. Но горе на рида той все така се трупаше тежко-

тежко.

И тогава снегът там придоби форма.

- Там горе, - каза Хамиш.

Е добре, жива съм. Ако не друго, това поне е сигурно.

Да.

И усещам студа наооло, но на мен самата не ми е студено, и дано не

ми се налага да обясня това на някой друг.

И не мога да помръдна. Ама изобщо.

Белота, навсякъде около мен. И в главата ми също само белота.

Коя съм аз?

Спомням си името Тифани. Дано това да съм аз.

Всичко наоколо е бяло. Такова ми се беше случвало и преди. Един

вид сън или памет или още нещо, за което просто нямам думи. Навсякъде

около мен се сипе белота. И се трупа около мен, постепенно ме издига.

Беше... образуването на Варовитище, под прадревните морета.

Ето това значеше името ми. Земя под Вълната.

И също като от вълна, умът и отново беше залят от цветове. Най-вече

червеното на гнева.

Как смее той!

Да убива агънца!

Баба Болежкова такова нещо нямаше да допусне. Тя агне никога не е

губила. Тя можеше да ги съживи.

И изобщо не трябваше да си тръгвам от тук, помисли Тифани. Може

би трябваше да остана и да се опитам сама да науча каквото трябва. Но ако

не бях заминала, щях ли все още да съм си аз? А да знам, каквото знам?

Щях ли да съм силна като баба ми, или пък щях просто да изкикотя? Е, сега ще бъда силна.

Докато смъртоносната зима остава само сляпа природна стихия, можеше само да я проклинаш. Но щом тя тръгне веднъж да ходи на два

крака... това вече е война. И ще има равносметка!

Тя се опита да помръдне и този път белотата поддаде. На усет беше

като вледенен сняг, то на допир не беше студен; срина се и зейна дупка.

200

Пред нея се простираше гладък, почти прозрачен под. Грамадни

колони се издигаха към тавана, който се губеше в нещо като мъгла. Имаше

и стени от същия материал като пода. Приличаше на лед, вътре в него

можеше да се видят даже малки мехурчета, но на допир беше само леко

хладък.

Беше много обширна стая. И без никаква мебел. Точно стая, която

някой крал би построил за да каже: „Вижте, мога да си позволя ва похабя

всичкото това пространство ей така за нищо!”

Стъпките и отекваха, докато тя я обхождаше. Не, дори и стол няма.

Пък и колко удобен щеше да е, дори да се намереше?

По някое време тя все пак намери стълбище нагоре (или надолу, ако

го гледаш отгоре). Което я изведе в още една зала, в която, ако не друго, поне имаше мебели. Бяха от онзи вид дивани, на които биха се излягали

богати дами, морни и прекрасни на вид. О, имаше също и вази, много

големи вази, както и статуи, всичките от същия топъл лед. Статуите

изобразяваха атлети и богове, съвсем като на картинките от „Митологията” на Чинкин, вършещи разни древни работи като мятане на копия или

душене на грамадни змии с голи ръце. По никой от тях нямаше дори и ей-

толкова плат, но всичките мъже носеха смокинови листа, които, както

установи в изследователския си порив Тифани, не можеха да се отлепят.

Имаше и огън. Първото странно нещо за него беше, че дървата бяха