Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

от същия лед. Другото странно нещо беше, че пламъците бяха сини... и

студени.

На този етаж имаше и високи островърхи прозорци, но те бяха

високо над пода и през тях не се виждаше нищо друго освен небето, в

което бледото слънце изглеждаше почти призрачно посред облаците.

Още едно стълбище, този път много пищно, водеше до друг етаж с

още повече статуи, дивани и вази. Кой би могъл да живее в такова място?

Някой, който няма нужда нито да яде, нито да спи, ето кой. Някой който

няма нужда от удобства.

- Зимеделецо!

Гласът и отекна от стена на стена и се върна: „Цоо.. цоо... цо...” преди да заглъхне.

201

Още едно стълбище, и този път се появи нещо ново. На един

постамент, като за статуя, имаше корона. Тя се рееше във въздуха на

няколко стъпки над пода, бавно завъртайки се, и пробляскваше от скреж.

Малко по-настрани имаше още една статуя, по-малка от другите, но около

тази се вихреха и трепкаха сини, зелени и златни светлинки. Приличаха

досущ на Главинното сияние, което понякога можеше да се зърне посред

най-суровите зими носещо се над планината в центъра на света. Някои

хора мислеха, че това сияние е живо.

Статуята беше висока точно колкото Тифани.

- Зимеделецо!

И този път нямаше отговор. Хубав дворец без кухня, без легло... Той

нямаше нужда нито от ядене, нито от сън, така че за кого ли беше построен

той?

Тя вече знаеше отговора: за мен.

Тя протегна ръка да докосне танцуващите светлинки и те закръжаха

нагоре по ръката й и се разляха по цялото и тяло образувайки нещо като

рокля бляскаща като лунна светлина по заснежени полета. Тя се стресна, после се ядоса. След което и се прииска, да имаше огледало, почувства се

гузно заради тази си мисъл, пак се върна към ядосването, и накрая реши, че

ако случайно все пак се намери огледало, единствената причина да се

огледа, ще е да провери точно колко се е ядосала. След като се поразтърси, тя намери огледало, което си беше просто част от ледената стена, толкова

тъмно-зелена, че беше почти черна.

Тя наистина изглеждаше гневна. И неизмеримо, чудно искриста. На

зелено-синия фон имаше златисти проблясъци, точно като на небето в

зимна нощ.

- Зимеделецо!

Той би трябвало да я наблюдава. Можеше да е навсякъде.

202

- Е хубаво тогава! Аз съм тук! И ти го знаеш!

- Да. Знам, - проговори из-зад нея Зимеделецът.

Тифани се извърна и го шамароса, след което му зашлеви още един

шамар с другата ръка.

Беше все едно удряш камък. Той вече се учеше наистина много

бързо.

- Това е заради агънцата, - заяви му тя мъчейки се да върне някакъв

живот в пръстите си – Как смееш! Нищо не те караше да го правиш!

Той все повече приличаше на човек. Или носеше истински дрехи, или се беше постарал да ги направи да приличат на истински. И наистина

беше съумял да изглежда ... ами хубав. Вече не беше скован, а просто...

готин.

Той е само един снежен човек, възрази Вторият и Акъл. Не забравяй

това. Просто е твърде умен за да отбие номера с въглени за очи и морков за

нос.

- Ох, - произнесе Зимеделецът, като че току що спомнил си, че е

трябвало да го каже.

- Настоявам да ме пуснеш! – сопна му се Тифани – Веднага!

Само така, окуражи я Вторият Акъл. Накарай го да се свие от страх

зад паниците на горния рафт на бюфета. Тъй де...

- В този момент, - каза преспокойно Зимеделецът – аз съм буря, потапяща кораб на хиляда мили от тук. Аз съм замръзнал водопровод в

засипан от сняг град. Аз смразявам потта на умиращ човек, изгубил се

посред страшна виелица. Аз пропълзявам безмълвно под врати. Аз

провисвам по канавки. Аз галя козината на спяща мечка, дълбоко в

бърлогата й и прониквам в кръвта на рибите под леда.

- На мен не ми пука! – отвърна Тифани – Не ща да съм тук! А и ти не

бива да си тук!

- Да се разходим ли заедно, дете? – покани я Зимеделецът – Няма да

ти сторя зло. Тук си в безопасност.

- От к’во? - изрепчи се Тифани, след което, понеже прекарването на

твърде много време с мис Тик се отразява на речта ти, дори и когато си в

стрес, се поправи – От какво?

- От смъртта, - отговори Зимеделецът – Тук никога няма да умреш.

От едната страна на варовата яма на фийгълите във варовика беше

изсечен тунел, към метър и половина висок и като че също толкова дълъг.

Пред него се беше изправил Роланд де Чъфли (пишещо се