Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

КЯРОМЯИЛЕСЕВ

- Ние да не сме в опаковката? - попита Тифани.

- Епа да, - отвърна Роб.

- Но морето изглежда толкова ... реално. Солено и мокро и студено.

Не е като някоя боя! Никога не съм сънувала морето солено, нито толкова

студено!

- Епа тъй ли било? - кимна Роб - Епа оно е картинка отвънка, ма си е

истинско отвътре. Ние, найш ли, отколе сме обиколили и изпокраднали

секакви най-различни светове и от нас туй да найш: Вселената е бая по-

сложна, отколкото мяза отвънка.

Тифани извади избелялата опаковка от джоба си и отново се взря в

нея. И поясът и фарът си бяха на мястото. Но самия Весел Моряк го

нямаше. А вместо него, съвсем мъничка, не по-голяма от точица на

напечатаното море, имаше една малка гребна лодка.

Тя погледна нагоре. Там на небето, пред грамадния замъглен

спасителен пояс бяха изникнали буреносни облаци, обширни, рунтави, кълбящи се и наближаващи.

- Не и отне много време да намери път дотук - промърмори Уилям.

- Така е, - подтвърди Тифани - но това е мой сън. Аз знам как върви

той. Продължавайте да гребете!

Някои облаци се изтъркулиха над главите им и се спуснаха към

морето. Сляха се с вълните като морски пръски наопаки. Заваля силно, толкова силно, че плътна мъгла се издигна над вълните.

- Това ли е то? - не повярва Тифани - Това ли е всичко, което може да

направи?

- Епа надали, - каза Роб Секигоопрай - Налегнете ги греблата бре

момци!

Лодката се втурна напред през дъжда прескачайки от един гребен на

вълна на друг.

Но тогава, противно на всички нормални правила, морето им тръгна

нанагорнище. Водата се надигаше нагоре и нагоре, а лодката беше

отметена назад.

Нещо изплуваше. Нещо бяло разтваряше морето надве. Огромни

водопади се изливаха от сияещото кубе растящо накъм бурното небе. То се

издигаше все повече, но имаше още и още. По едно време изникна око.

Съвсем малко в сравнение с грамаданската глава, то се завъртя и се

прикова в малката лодчица.

- Леле, е тая чутура че е цел ден работа даже за Голем Йън, -

възхити се Роб Секигоопрай - Че и за утре че остане! Гребете ма момци!

- Този сън си е мой, - каза Тифани, толкова спокойно колкото

можеше - Това е рибата кит.

Да, но никога не съм сънувала миризмата, добави тя наум. Острата, плътна, изпълнила света миризма на сол и вода и риба и буря...

- К'во ли руча това? - поинтересува се Прост Уили.

- А, това го знам, - рече Тифани докато лодката се мяташе в

побеснялата вода - Китовете не са опасни, понеже ядат само съвсем ситни

неща...

- Гребете като мълнии ма момци! - изкряска Роб Секигоопрай.

- Ма ти отде найш, че оно руча само дребни неща? - попита Прост

Уили, когато рибата кит заотваря устата си.

- Че аз платих цяла краставица за урок по Зверовете от Дълбините -

отговори Тифани, докато една вълна ги заливаше - Китовете дори си нямат

истински зъби!

Чу се гръмко изщракване и ги налетя ураганен зловонен рибешки

дъх и всичко се изпълни с гледката на огромни остри зъби.

- Тъй ли ма? - каза Прост Уили - Нечем да те обидим, ма туй рибе

комай е одило на друго даскало!

Отлялата се от изплуването на рибата кит вода ги отнасяше надалече

от него. Сега Тифани вече можеше да види цялата глава и по някакъв

начин, който тя не можеше да обясни, китът й напомняше за Кралицата.

Кралицата беше някъде тук .

Гневът и се завърна.

- Това е моят сън, - извика тя към небето - Десетки пъти съм го

сънувала! За теб тук не е разрешено! А китовете не ядат хора! Всеки, стига

да не е твърде тъп, го знае!

Опашка голяма като цяло поле се издигна и шляпна в морето. Китът

се впусна напред.

Роб Секигоопрай отметна жълтата си шапка и си изтегли меча.

- Епа убаво, опитааме се и толкоз, - провикна се той - Това дзверче че

го боли корем, както не го е болело!

- Епа да, - изрева Прост Уили - Че си пробием пътьо към свободата!

- Не, продължавайте да гребете! - извика Тифани.

- Никой никогиж не е рекъл, дека Нак Мак Фийгъл са обърнали

гърбо си на враго! - изкрещя Роб.

- Ама вие нали гребете обърнати назад! - изтъкна Тифани.

- Епа за това не бех се сетил, - омърлуши се пиктсито и пак седна.

- Само се спирайте да гребете! - настояваше Тифани - Още малко и

ще стигнем фара!

Пиктситата замърмориха, понеже макар лицата им да гледаха в

правилната посока, все пак се движиха в неправилната посока, но

налегнаха веслата.

- Леле, ма голема чутура, найш ли, си имаме тука, - каза по някое