Unknown - i c4573b5193eb5b9f

- Кажете какво да правим - рече Уилма.

За пръв път се налагаше да се оправям с труп, но следващата стъпка изглеждаше

очевидна.

- Ами може би трябва да се обадим на мистър Мей-

гъргел от погребалното бюро - предложих аз.

- Нали ти казах - заяви Уилма на Гилма.

Те не помръднаха, така че аз отидох до телефона и се обадих на мистър Мейгъргел.

- Нова година е - заяви той. Очевидно го бях събудил.

- И все пак човекът е мъртъв - казах аз.

- Сигурен ли сте?

- Сигурен съм. Току-що го видях.

- Къде е?

- В леглото. Отишъл си е, без да се мъчи.

- Понякога тези старчоци спят много дълбоко.

Обърнах се с гръб към близначките, за да не ме слу

шат да споря доколко умрял е брат им.

- Не е заспал, мистър Мейгъргел. Мъртъв е.

- Ще дойда след час.

- Трябва ли да правим нещо друго? - попитах аз.

- Какво например?

- Не знам. Да се обадим в полицията може би?

- Убит ли е?

- Не.

- Защо тогава ще звъните в полицията?

Страница 106

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- Съжалявам, че повдигнах въпроса.

Поканиха ме в кухнята на чаша нескафе. На плота имаше кутия корнфлейкс и голяма

купа с вече залети с мляко ядки. Очевидно Уилма и Гилма бяха приготвили закуска

за брат си и когато той не бе слязъл, те бяха тръгнали да Го търсят.

267

ДЖОН ГРИШАМ

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Кафето не ставаше за пиене, докато не го изблъсках със захар, Близначките седяха

срещу мен на сгъваемата масичка и ме наблюдаваха любопитно. Очите им бяха

червени, но сълзи нямаше.

- Не можем да живеем тук - рече Уилма. Решител

ността в гласа й явно бе резултат от дългогодишни диску

сии.

- Искаме да купиш къщата - добави Гилма. Преди ед

ната да свърши изречението си, сестра й започваше друго.

- Ще ти я продадем...

- За сто хиляди долара...

- Ще вземем парите...

- И ще се преместим във Флорида...

- Флорида ли? - попитах аз.

- Имаме там братовчедка...

- Тя живее в старчески комплекс...

- Там е много красиво...

- И ще се грижат за нас...

- Пък и Мелбърта е близо.

Мелбърта? Мислех, че още е някъде в къщата и се прокрадва безшумно в сенките. Те

ми обясниха, че преди няколко месеца я изпратили в един дом". Бил някъде на

север от Тампа. Тъкмо там искали да прекарат остатъка от дните си. Любимата им

къща била твърде трудна за поддържане. Болели ги кокалите, колената, очите.

Изкачвали стълбите веднъж дневно - двайсет и четири стъпала", информира ме Гилма

- и умирали от ужас, че ще паднат и ще се пребият. Нямали достатъчно пари да

направят дома си удобен и безопасен, а и колкото имали, не искали да ги

прахосват за чистачки, градинари, а сега и шофьор.

- Искаме да купиш и мерцедеса...

- Нали знаеш, че не го караме...

- Макс винаги ни возеше...

От време на време просто за майтап хвърлях по един поглед на километража на

мерцедеса на Макс. Навърташе по-малко от хиляда километра годишно. За разлика от

къщата колата бе в отлично състояние.

268

Къщата имаше шест спални, четири етажа и мазе, че-тири-пет бани, всекидневна и

трапезария, кухня, полусру-тени широки веранди и таван, който сто на сто бе

претъпкан със забравени от векове семейни съкровища. Трябваше да го разчиствам с

месеци, преди да извикам майсторите. Сто хиляди долара беше ниска цена за такова

имение, но пък из целия щат не се продаваха достатъчно вестници, за да изплатят

ремонта.

Ами животните? Котки, птици, зайци, катерички, златни рибки - имението беше

истински зоопарк.

Не че не обмислях да си купя жилище, но ниският наем от 50 долара месечно ме бе

разглезил дотолкова, че не ми се щеше да сменям дома си. Бях двайсет и четири

годишен, от свободен по-свободен, и с удоволствие наблюдавах как парите се

трупат в банката. Защо да рискувам да се разоря с подобна финансова черна дупка?

Купих къщата два дни след погребението.

През един студен и влажен февруарски вторник спрях колата пред дома на семейство

Ръфин. Исо ме чакаше на

верандата.

- Да не си си сменил колата? - попита той, като гледа

ше към улицата.

- Не, задържах си и малката - отвърнах аз. - Тази бе

ше на мистър Хокът.

- Тя не беше ли черна? - В окръг Форд имаше малко

мерцедеси и всички ги знаеха.

- Имаше нужда от една боя - казах аз. Сега колата бе

тъмночервена. Трябваше да скрия ножовете, с които мис

тър Хокът бе украсил предните врати, и по този повод ре

ших изцяло да сменя цвета.

Говореше се, че съм изиграл сестрите Хокът с покупката на мерцедеса. Всъщност аз