Unknown - i c4573b5193eb5b9f

обезболяващи и две седмици след раняването си Седрик се пристрастил към морфина.

По тяхно настояване разказах няколко студентски истории за наркотици, но бях

аматьор сред професионалисти. Не мисля, че преувеличаваха. Нищо чудно, че бяхме

загубили войната, след като всички са били дрогирани.

Изразиха възхищение от статията ми и възмущение, че са ги пратили да се бият.

Всеки от тримата бе по някакъв начин белязан; при Седрик беше най-видимо. Буба и

Да-ръл изпитваха тлееща ярост, едва сдържан гняв и желание да си го върнат на

някого, но на кого?

В хода на играта започнаха да си разказват страховити истории от бойното поле.

Бях чувал, че много войници отказват да говорят за преживяното. Тези тримата

нямаха нищо против. Смятаха, че има лечебен ефект.

Играели покер всеки четвъртък и щели да се радват да дойда отново. Когато ги

оставих към полунощ, те още пиеха, пушеха трева и говореха за Виетнам. На мен

толкова война ми стигаше за един ден.

264

Следващата седмица посветих цяла страница на разпалените от мен спорове около

войната. Пуснах общо седемнайсет писма до редакцията, от които само две

подкрепяха антивоенните ми настроения. Бях наречен комунист, либерал, предател, пършив северняк и - най-лошото - страхливец, който никога не е носил униформа.

Всяко писмо беше гордо подписано; тази седмица нямаше анонимни. Авторите бяха

вбесени патриоти, които ме мразеха и искаха целият окръг да го разбере.

И какво от това? Бях разбутал гнездо на оси и сега поне целият град обсъждаше

войната. Повечето бяха на едно мнение, но аз бях разпалил страстите.

Онези седемнайсет писма предизвикаха удивителна реакция. Група гимназисти ми се

Страница 105

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

притече на помощ с предадена на ръка партида собствени писания. Те бяха твърдо

против войната, не смятаха да се бият на фронта и освен това държаха да

отбележат, че авторите на повечето от публикуваните писма бяха твърде стари за

армията. Нашата кръв, а не вашата", гласеше любимата ми фраза.

Много от учениците цитираха конкретни писма и ги разбиваха на пух и прах. Беки

Дженкинс бе вбесена от твърдението на Робърт Ърл Хъф, че ...нашата нация е

съградена с кръвта на войниците ни. Войни е имало и винаги ще има".

Тя му отвръщаше следното: Войни ще има дотогава,

Докато невежи и алчни хора се опитват да налагат волята си."

265

ДЖОН ГРИШАМ

Кърк Уолъс се бе подразнил от доста обстойното описание на моята скромна особа, направено от мисис Мати Луиз Фъргюсън. В последния си абзац той пишеше: За

жалост мисис Фъргюсън не би могла да разпознае комунист, либерал, предател или

пършив северняк, дори да се изпречеха на пътя й. Животът й в Посъм Ридж я

предпазва от тях."

През следващата седмица посветих още една страница на получените от учениците

трийсет и едно писма. Освен това имаше три закъснели пратки от войнолюбците.

Публикувах и тях. В отговор пристигна нова партида писма и аз ги отпечатах до

едно.

Воювахме за войната на страниците на Таймс" до Коледа, когато всички изведнъж

сключиха примирие и се впуснаха да празнуват.

Мистър Макс Хокът почина на първи януари 1972 г. Рано сутринта Гилма почука на

прозореца на апартамента ми и в крайна сметка ме принуди да се довлека до

вратата. Бях спал по-малко от пет часа и имах нужда от цял ден здрав сън.

Всъщност може би два дни.

Влязох след нея в старата къща, където не бях стъпвал от месеци, и се удивих

колко е западнала междувременно. Но сега имаше по-спешни въпроси. Отидохме до

централното стълбище в салона, където към нас се присъедини Уилма. Тя вдигна

нагоре кривия си сбръчкан пръст и

каза:

- Ей там е. Първата врата вдясно. Веднъж вече ходихме тази сутрин.

Не можеха да качват стълбите повече от веднъж на ден. Наближаваха осемдесет и

скоро щяха да последват

Макс.

Той лежеше в голямо легло, завит до врата с мръсен бял чаршаф. Лицето му беше в

същия цвят. Постоях малко край него - колкото да се уверя, че не диша. За пръв

път трябваше да установявам смъртта, но този път нямаше

266

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

място за колебания - мистър Макс изглеждаше така, като че ли бе мъртъв от месец.

Слязох обратно по стълбите. Уилма и Гилма ме чакаха там, където ги бях оставил.

Погледнаха ме така, сякаш очакваха от мен по-различна диагноза.

- Боя се, че е мъртъв - казах аз.

- Знаем - отвърна Гилма.