Unknown - i c4573b5193eb5b9f

му приятели. След това преработих всичко, което бях писал, в най-дългия некролог

в историята на вестника.

Спот го заслужаваше.

Не бях сигурен какво да правя с новината за Малкълм Винс. Той не бе жител на

нашия окръг и затова не вървеше да му пускаме некролог. Впрочем по този въпрос

правилата ни бяха доста обтекаеми. Некролози се полагаха и на всеки виден

земляк, преместил се да живее другаде, но все пак трябваше да има какво да се

пише. Не можехме да пишем за човек, минал транзит през окръга без семейство или

някакъв по-съществен принос, какъвто бе случаят с Малкълм Винс.

Ако раздуех историята прекалено много, семейство Паджит щяха да злорадстват, че

са успели допълнително да сплашат окръга. За пореден път всички щяха да треперят

от тях. Никой не би се усъмнил, че убийството е тяхна работа.

Ако игнорирах случилото се, щях да изглеждам страхливец, който кръшка от

Страница 85

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

професионалните си отговорнос-

212

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

ти. Баги смяташе, че новината заслужава да излезе на първа страница, но моето

прощаване с мистър Кодъл бе толкова обширно, че не бе останало място. Пуснах

съобщението на трета страница под заглавие Свидетел по делото Паджит" убит в

окръг Тишоминго". Първоначалното ми заглавие гласеше Малкълм Винс убит в окръг

Тишоминго", но Баги беше твърдо убеден, че трябва да използваме името Паджит" и

думата убит" в заглавието. Съобщението беше около триста думи.

Прескочих до Коринт да поразузная какво става. Хари Рекс ми даде името на

адвоката на Малкълм по бракоразводното му дело, местен екземпляр на име Пъд

Периман. Кантората му беше на главната улица, между бръснаря и китайската

шивачка, и още с отварянето на вратата разбрах, че мистър Периман е

най-неуспелият адвокат, когото някога щях да срещна. Край него ухаеше на

изгубени дела, недоволни клиенти и неплатени сметки. Мокетът беше протьркан и

зацапан. Мебелите бяха останали от петдесетте. Гранива мъгла от стар и нов

цигарен дим се носеше на пластове в опасна близост до главата ми.

Самият мистър Периман също не даваше признаци на особен просперитет. Беше около

четирийсет и пет годишен, шишкав, развлечен, с небръснато лице и зачервени очи.

Последният махмурлук минаваше бавно. Информира ме, че се занимавал с разводи и

имуществени спорове, и очакваше да се впечатля. Във всеки случай или не вземаше

достатъчно, или привличаните от него клиенти нямаха бог знае какво за продаване

или оспорване.

Не бил виждал Малкълм от месец, каза ми той, докато разравяше бунището на бюрото

си в търсене на някаква папка. Молбата за развод така и не била подадена.

Опитите му да постигне договореност с адвоката на Лидия отишли на вятъра.

- Пиленцето излетя - рече той. .

- Моля?

- Офейка. Събра си багажа след вашия процес р си

плю на петите. Взе детето и изчезна.

213

ДЖОН ГРИШАМ

Не ми пукаше особено какво е станало с Лидия. Затова пък държах да зная кой е

застрелял Малкълм. Пъд предложи две-три мъгляви теории, но те се разпаднаха след

няколко елементарни въпроса. Напомняше ми по нещо за Баги - местния любител на

съдебните клюки, готов да из-фабрикува поредния слух, ако до един час не чуе

нов.

Лидия нямала гаджета или братя или изобщо някой, който би се разгорещил от

развода им толкова, че да простреля Малкълм в главата. Пък и, разбира се, развод

още нямаше! Битката дори не беше започнала!

Мистър Периман създаваше впечатлението на човек, който би предпочел да дърдори

лъжи по цял ден, вместо да се заеме с папките си. Стоях в кантората му цял час и

когато най-сетне успях да се измъкна, вдъхнах с удоволствие чистия въздух навън.

Карах половин час до Юка, центъра на Тишоминго, където хванах шериф Спинър точно

навреме, за да го заведа на обяд. Запозна ме с последните подробности около

убийството над пиле на скара в претъпкан ресторант. Убийството било изпипано, а

човекът очевидно добре познавал района. Не намерили нищо - нито следи, нито

гилзи, нищо. Оръжието било четирийсет и четири калибров магнум, а двата изстрела

буквално отнесли главата на Малкълм. За по-голям драматизъм шерифът измъкна

служебния си револвер и ми го подаде.

- Ето това е четирийсет и четвърти калибър - заяви ми той. Тежеше двойно колкото

жалкото ми оръжие. Загубих и малкото апетит, който имах.

Бяха разговаряли с всички възможни познати на Малкълм. Той бе живял тук около