Unknown - i c4573b5193eb5b9f

ли по-толерантни. През двайсетте години мисълта черно-

кожо момиче да отиде в колеж беше направо налудничава.

Разказът вървеше в много посоки едновременно. Исках да запиша част от него, но

не си бях донесъл бележник. Образът на младото чернокожо момиче, което живее в

имение, говори италиански и слуша опера в Мисисипи преди петдесет години, със

сигурност бе уникален.

- Вие работехте ли в къщата? - попитах аз.

- О, да, когато пораснах. Бях икономка, но никога не

трябваше да работя колкото другите. Никола искаше да

съм близо до нея. Поне по един час на ден седяхме в сало

на й и се упражнявахме да говорим. Тя бе твърдо решена

да се отърве от италианския си акцент, също както бе ре

шила аз да имам перфектна дикция. Всяка сутрин праща

ше кола да вземе една пенсионирана учителка от града,

мис Тъкър, стара мома, никога няма да я забравя. Пиехме

134

Страница 53

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

горещ чай, четяхме урока и мис Тъкър ме поправяше дори за най-дребната грешчица

в произношението. Учехме граматика. Обогатявахме речника си. Никола се

упражняваше, докато не заговори перфектен английски.

- Какво стана с колежа?

Изведнъж Кали се умори и времето за приказки свърши.

- Ах, мистър Трейнър, не питайте. През двайсетте го

дини мистър Дежарнет изгуби всичко. Беше инвестирал

много пари в железници, кораби, акции и други такива и

фалира почти за ден. И се застреля, но това е друга исто

рия.

- Какво стана с Никола?

- Успя да задържи голямата къща до Втората светов

на война, когато се върна в Мемфис с мистър и мисис Ро-

сети. Години наред си пишехме всяка седмица, още пазя

писмата. Умря преди четири години на седемдесет и шест.

Цял месец плаках. Още се насълзявам, като си спомня за

нея. Боже, колко обичах тази жена. - Думите й заглъхва

ха и от опит знаех, че мис Кали е готова да си подремне.

Късно вечерта се зарових в архивите на Таймс". На дванайсети септември 1930 г.

първата страница на вестника съобщаваше за самоубийството на Закари Дежарнет.

Отчаян от рухването на бизнеса си, той бе оставил ново завещание и прощално

писмо до жена си Никола, а после, за да улесни всички, бе отишъл с колата си до

погребалния дом в Клантън. Влязъл през задната врата с двуцевката си, намерил

стаята за подготовка на покойниците, седнал, събул си едната обувка, пъхнал

дулото в устата си и дръпнал спусъка с палеца на крака.

135

В понеделник, на 22 юни, деветдесет и двама от стоте призовани потенциални

заседатели пристигнаха за процеса срещу Дани Паджит. Както скоро разбрахме, четирима бяха умрели, а други четирима просто изчезнали. Повечето от останалите

изглеждаха доста притеснени. Баги каза, че обикновено при пристигането си

заседателите нямали представа какво дело ще трябва да решават. Не и при делото

Паджит". Всичко живо в окръг Форд знаеше, че големият ден най-сетне е настъпил.

Малко неща привличат народа от малкия град като едно добро дело за убийство, така че съдебната зала бе пълна много преди девет сутринта. Потенциалните

заседатели изпълваха половината места, зрителите - другата половина. Старият

балкон направо бе увиснал над нас. Край стените имаше правостоящи. Като

демонстрация на сила шериф Коули бе изпратил всички възможни униформени да се

мотаят в сградата, да си придават важност и да не вършат нищо полезно. Идеално

време за банков обир, помислих си аз.

Двамата с Баги седяхме на първия ред. Той бе убедил пристава, че имаме право на

журналистическа акреди-тация, оттам и специалните места. До мен седеше репортер

от вестника в Тюпълоу, приятен джентълмен, пропит с дъх на евтин тютюн за лула.

Запознах го неофициално с подробностите от престъплението. Той изглеждаше

впечатлен от моята информираност.

Семейство Паджит бяха в пълен състав. Седяха бли-

136

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

зо до масата на защитата, наобиколили Дани и Лусиен Уилбанкс като банда

разбойници, каквито всъщност си бяха. Държаха се арогантно и злобно и не можех

да се сдържа да не ги мразя. Не ги познавах по име, както и повечето хора тук, но докато ги гледах, се чудех кой некадърен подпалвач се бе вмъкнал в

печатницата ни с туби бензин. Пистолетът ми беше в куфарчето. Сигурен съм, че

техните им бяха подръка. Всяко погрешно движение можеше да прерасне в престрелка

от едно време. Като прибавим шериф Коули и неговите зле обучени, но пък обичащи