Unknown - i c4573b5193eb5b9f

ясно намекнах, че властите и по-специално шериф Коули не правят почти нищо, за

да предотвратят по-нататъшни заплахи. Не споменах семейство Паджит, но и нямаше

нужда. Всички в окръга знаеха, че те тормозят мен и моя вестник.

Спот беше твърде мързелив, за да пише редакционни статии. Докато работех за

него, написа само една. Някакъв конгресмен от Орегон бе внесъл налудничав

законо-

83

ДЖОН ГРИШАМ

проект, засягащ изсичането на секвоите - повече или по-малко сечене, не ставаше

много ясно. Това разстрои Спот. В продължение на две седмици той се поти над

Страница 31

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

редакционната статия и най-сетне пусна тирада от две хиляди думи. За всеки

читател с гимназиално образование беше ясно, че статията е писана с химикалка в

едната ръка и речник в другата. Първият абзац съдържаше повече шестсричкови

думи, отколкото някой бе чувал през целия си живот, така че изобщо не можеше да

се чете. Липсата на отклик от страна на общността бе шокирала Спот. Той очакваше

потоп от съчувствени писма, но малцина от неговите читатели бяха преживели

потопа извадени от Уебстьр" думи.

Най-сетне три седмици по-късно под входната врата на нашата редакция бе

подпъхната написана на ръка бележка. Тя гласеше следното:

Уважаеми господин редакторе, съжалявам, че сте толкова притеснен за секвоите, каквито в Мисисипи не растат. Нали ще ни уведомите, ако Конгресът тръгне да

закача смърчовината?

Нямаше подпис, но Спот все пак я публикува. Слава богу, поне някой му беше

обърнал внимание. По-късно Баги ми каза, че бележката била написана от негов

приятел по чашка в съда.

Моята редакционна статия започна така: Свободната и неограничавана преса е важно

условие за справедливото демократично управление".

Без празнословия и поучения в рамките на четири абзаца изтъкнах важността на

енергичната разследваща журналистика не само за окръга, а и за всяка малка

общност. След това обещах, че никакви заплахи няма да попречат на Таймс" да

отразява престъпленията в региона, били те изнасилвания, убийства или действия

на корумпирани служители.

Статията бе дръзка, предизвикателна и абсолютно блестяща. Хората бяха на моя

страна. Вестник Таймс"

84

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

срещу семейство Паджит и техния шериф. Бяхме заели твърда позиция срещу група

престъпници и колкото и опасни да бяха те, очевидно не успяваха да ме сплашат.

Все си казвах, че трябва да бъда смел, но всъщност нямах друг избор. Какво

можеше да направи вестникът ми? Да игнорира убийството на Рода Каселоу? Да не

споменава за Дани Паджит?

Редакционната статия въодушеви служителите ми. Маргарет каза, че такива неща я

карали да се гордее с работата си в Таймс". Уайли, чиито рани не бяха съвсем

заздравели, почна да носи пистолет и да се държи наперено.

- Дай им да се разберат, малкият - възкликна той.

Само Баги беше скептичен.

- Търсиш си белята - отбеляза той.

А мис Кали отново ме нарече смел. Обядът следващия четвъртък продължи само два

часа и включваше и Исо. Този път започнах да си водя бележки за тяхното

семейство. Нещо повече, мис Кали бе намерила само три грешки в тазседмичното

издание.

В ранния петъчен следобед седях сам в редакцията, когато някой влетя шумно на

долния етаж и затрополи по стълбите. Блъсна вратата ми без едно добър ден" и

пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Изглеждаше ми смътно познат; бяхме се

виждали някъде по площада.

- Имаш ли нещо такова, момче? - изръмжа той, като

измъкна дясната си ръка и моментално смрази сърцето и

дробовете ми. После плъзна лъскавия пистолет по бюро

то, сякаш бе връзка ключове. Оръжието се завъртя бързо

за няколко секунди, преди да спре точно пред мен; слава

богу, дулото сочеше към прозореца.

Гостът се наведе през бюрото и протегна огромната си ръка:

- Хари Рекс Вонър, на твоите услуги.

Бях твърде сащисай, за да кажа или направя нещо, йо

85

ДЖОН ГРИШАМ

след малко възвърнах учтивостта си със смущаващо слабо ръкостискане. Все още не

свалях очи от пистолета.

- Смит иУесън" 38-ми калибър, шест патрона. Жестоко оръжие. Ти имаш ли си?

Поклатих глава. Дори от името ме полазваха тръпки. В левия ъгъл на устата му бе

затъкната неугледна черна пура. Изглеждаше така, сякаш висеше там по цял ден, разпадайки се бавно като топка тютюн за дъвчене. Нямаше дим, защото не беше