Unknown - i c4573b5193eb5b9f

Беше потънала в размисъл. Аз, разбира се, продължавах да се тъпча.

- Горките деца. Да видят майка си в това състояние -

каза накрая тя.

Вилицата ми замръзна във въздуха. Избърсах устата си, поех си дълбоко дъх и

оставих храната да се слегне за миг. Всеки можеше да си представи кошмара на

това престъпление и дни наред в Клантьн не се шушукаше за друго. Както винаги

става, слуховете набираха инерция, различни версии се измисляха, повтаряха и

отново разкрасяваха. Интересно какво ли се говореше из негърския квартал.

- По телефона ми казахте, че четете Таймс" от петде

сет години - едва не се оригнах аз.

- Така е.

- Помните ли по-брутално престъпление?

- Не. Те винаги са си седели на острова. Дори негрите

78

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

им не мърдат оттам, произвеждат уиски, занимават се с вуду, всякакви глупости.

- Вуду ли?

- Да, хората от тази страна на линията го знаят. От

край време всички стоят настрана от негрите на Паджит.

- Дали хората от тази страна на линията смятат, че Да

ни Паджит е изнасилил и убил Рода?

- Поне онези, които четат вестника ви.

Едва ли съзнаваше колко ме жегнаха думите й.

- Просто съобщаваме фактите - отвърнах самодовол

Страница 29

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

но аз. - Момчето беше арестувано. Към него са отправе

ни обвинения. Сега е в затвора и чака процеса.

- Не съществува ли презумпция за невинност?

Отново трепване от моята страна на масата.

- Разбира се.

- Струва ли ви се честно да използвате снимка, на ко

ято той е с белезници и с кръв по ризата? - Бях поразен от

чувството й за справедливост. Защо тя или който и да би

ло чернокож в този окръг ще се вълнува дали отношение

то към Дани Паджит е безпристрастно? Малцина се инте

ресуваха дали полицията и пресата се отнасят справедли

во към цветнокожите обвиняеми.

- Дани Паджит пристигна в затвора с кръв по ризата.

Да не би ние да сме я сложили там? - Никой от нас не из

питваше удоволствие от този малък спор. Отпих от чая,

но ми бе трудно да преглътна. Коремът ми щеше да се

пръсне.

Тя ми хвърли една от своите особени усмивки и най-невъзмутимо попита:

- Какво ще кажете за малко десерт? Опекла съм бана

нов пудинг.

Не можех да й откажа. От друга страна, не можех да побера нито хапка повече.

Трябваше да намеря компромис.

- Нека изчакаме малко, да дадем на храната възмож

ност да се слегне.

- Тогава пийнете малко чай - каза тя и веднага доля ча-

79

ДЖОН ГРИШАМ

та ми. Едва дишах, така че се облегнах максимално на-гзад и реших да действам

като журналист. Мис Кали, която бе яла далеч по-малко от мен, довършваше порция

ба- "

мя.

Според Баги Сам Ръфин бил първият чернокож ученик, записан в училище за бели в

Клантън. Това се случило през 1964 г., когато Сам бил седмокласник, и на никого

не му било лесно. Особено на Сам. Баги ме предупреди, че мис Кали може да откаже

да говори за най-малкото си дете. Имаше заповед за неговия арест и той бе

напуснал района.

Отначало мис Кали не искаше да засягаме тази тема. През 1963 г. съдът

постановил, че училищата за бели не могат да отказват достъп на чернокожи

ученици. Принудителната интеграция била още далеч в бъдещето. Сам бил

най-малкото й дете и когато двамата с Исо взели решение да го запишат в училище

за бели, те се надявали към тях да се присъединят много негърски семейства. Това

не се случило и в продължение на две години Сам бил единственият чернокож ученик

в гимназията на Клантън. Бил тормозен и бит, но бързо се научил да използва

юмруците си и с времето го оставили на мира. Умолявал родителите си да го върнат

в негьрското училище, но те държали на своето дори след като Сам минал в торните

класове. Все си казвали, че нещата ще се оправят. Борбата срещу сегрегацията се

водела из целия Юг и чернокожите непрекъснато слушали обещания, че

постановлението по делото Браун срещу Комисията по образованието" ще

бъде изпълнено.

- Трудно ми е да повярвам, че вече сме седемдесета година, а училищата още са

сегрегирани - рече мис Кали. Из целия Юг федерални дела и решения на Апелативния

съд преодоляваха съпротивата на белите, но както обикновено щатът Мисисипи бе

решил да се бори докрай. Повечето ми бели познати в Клантън бяха убедени, че

техните училища никога няма да бъдат интегрирани. Като се-верняк от Мемфис аз

можех да видя очевидното.

80