Unknown - i c4573b5193eb5b9f

катът им ме заплаши в съда. На два пъти пуснахме сним

ка на Дани Паджит на първа страница. Ако те не са запо

дозрени, кой?

- Ами тогава напиши го, синко. Назови ги по име. Из

глежда, и без това държиш да бъдеш съден.

- Аз имам грижата за вестника. Вие хванете престъп

ниците.

Шерифът повдигна шапката си в знак на уважение към Маргарет и се отдалечи.

- Догодина ще има избори - рече Уайли, докато гле

дахме как Коули спря да си поприказва с две дами до една

чешмичка. - Надявам се да има опонент.

67

ДЖОН ГРИШАМ

Опитите за сплашване продължиха, този път за сметка наУайли. Той живееше на

километър и половина от града във ферма, където жена му отглеждаше за собствено

удоволствие гъски и дини. Тъкмо паркирал пред къщи и излизал т колата, когато

двама гангстери изскочили от храстите и го нападнали. По-едрият го съборил на

земята и го рит^л в лицето, докато другият претьршувал задната седалка и

измъкнал два фотоапарата. У айли беше петдесет и осем годишен бивш морски

пехотинец и в разгара на ме-лето бе успял да просне с ритник по-едрия нападател

на земята. Там започнали да си разменят удари и когато колегата ми очевидно

надвивал, другият бандит го ударил по главата с единия фотоапарат. У айли

твърдеше, че по-ната-ть1ННите събития му се губели.

По някое време жена му чула врявата. Намерила съ-пруга си да лежи почти в

безсъзнание до счупените фотоапарати. Вкъщи сложила лед на лицето му и проверила

за счупени кости. Бившият пехотинец не искал да ходи в бол-

Да.

Един помощник-шериф пристигнал да състави доклад. Узйли едва бил зърнал

нападателите си, но със сигурност ги виждал за пръв път.

-- Вече са се върнали на острова - казал той. - Няма да

ги откриете.

Жена му успяла да се наложи и час по-късно ми се оба-дцха от болницата. Видях го

между рентгеновите снимки. Лицето му беше тъжна картинка, но все пак У айли ми

се усмихна. Хвана ръката ми и ме дръпна към себе си.

- Следващата седмица съм на първа страница - рече той през сцепените си устни и

подутите си челюсти.

Няколко часа по-късно напуснах болницата и отидох да се разходя с колата извън

града. Непрекъснато поглеждах в огледалото, като че ли нова партида Паджитовци

йяха да ме подгонят с блеснали дула.

Не бяхме в някакъв разграден край, където организираните престъпници тормозят на

воля спазващите закона

68

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

граждани. Тъкмо напротив, престъпленията бяха рядкост. На корупцията не се

гледаше с добро око. Аз бях правият, не те, така че реших за нищо на света да не

им се давам. Щях да си купя пистолет; какво толкова, всеки в този окръг носеше

по два-три. При нужда щях да си наема и бо-дигард. С наближаването на процеса

вестникът ми щеше да става все по-смел.

69

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Още преди фалита на вестника и моето неочаквано издигане в окръг Форд бях чувал

невероятната история на едно местно семейство. Спот не бе писал за нея, защото

тя изискваше да направи някои елементарни проучвания и да пресече железопътната

линия.

Сега вестникът беше мой и аз реших, че темата не е за

изпускане.

В Лоутаун, негърския квартал на града, живееше необикновена двойка - Калия и Исо

Ръфин. Те бяха женени от над четирийсет години и бяха отгледали осем деца, седем

от които имаха докторски степени и преподаваха в колежи. За осмия им син не се

знаеше много, макар че според Маргарет той се казвал Сам и се укривал от закона.

Обадих се у тях и мисис Ръфин вдигна телефона. Обясних й кой съм и какво искам, но тя, изглежда, знаеше всичко за мен. Каза ми, че от петдесет години четяла

Таймс" от първата до последната страница, включително некролозите и обявите, и

след няколко секунди добави, че според нея сега вестникът бил в много по-добри

ръце. Имало по-малко грешки. Говореше бавно и ясно, с отчетлива дик-ция, каквато

не бях чувал от студентските си години.

Страница 25

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Когато най-сетне успях да взема думата, аз й благодарих и предложих да се

срещнем да поговорим за нейното забележително семейство. Тя бе поласкана и

настоя да отида у тях на обяд.

Така започна нашето необичайно приятелство. То ми

отвори очите за много неща, не на последно място и за 1

южняшката кухня.

70

Бях на тринайсет години, когато майка ми умря. Тъй като беше болна от анорексия, само четирима души носеха ковчега й. Тя тежеше по-малко от четирийсет килограма