Unknown - i c4573b5193eb5b9f

- Всичко с времето си, мистър Уилбанкс, също като

при останалите дела.

- Защото в най-скоро време ще настояваме за смяна

на мястото на процеса - заяви Лусиен наперено, сякаш

възвестяваше нещо изключително важно.

- Не е ли малко рано за това? - попита съдията.

- Не вярвам клиентът ми да бъде съден справедливо в

този окръг. - Докато говореше, Уилбанкс шареше с очи из

съдебната зала и почти игнорираше съдията, който за мо

мента изглеждаше заинтригуван. - Има опити моят кли

ент да бъде обвинен, разследван и осъден, преди да е имал

възможност да се защити. Мисля, че съдът трябва да се

намеси незабавно със заповед за прекратяване на дебати

те. Запушете им устите.

Май самият той имаше нужда да му се запуши устата.

- Накъде биете, мистър Уилбанкс?

- Виждали ли сте местния вестник, ваша светлост?

- Напоследък не съм.

Всички приковаха погледи в моята особа. За пореден път сърцето ми замря.

Уилбанкс продължи, вперил очи в мен:

- Статии на първа страница, кървави снимки, неназо-

49

ДЖОН ГРИШАМ

вани източници и достатъчно полуистини и инсинуации, за да осъдят всеки невинен!

Баги отново се отдръпна и аз останах сам. Лусиен изтрополи през залата и хвърли

един екземпляр на съдийската банка.

- Погледнете - изръмжа той. Лупъс намести очилата си, вдигна високо вестника и

потъна в кожения си стол. После се зачете, без да бърза.

Четеше бавно. По едно време сърцето ми отново започна да функционира - с яростта

на парен чук. Освен това забелязах, че яката ми е прогизнала от допира с врата.

Лупъс дочете първата страница и бавно разтвори вестника. Цареше тишина. Дали

щеше да ме хвърли в затвора още начаса? Да кимне на някой пристав, който да ми

щракне белезниците и да ме отведе? Аз не бях адвокат. То-ку-що бях заплашен с

иск за един милион долара от човек, който със сигурност бе завеждал много

подобни дела, а сега съдията четеше моите доста цветисти разкази и целият град

чакаше присъдата му.

Към мен бяха насочени доста остри погледи и аз реших, че е по-лесно да драскам

нещо в репортерския си бележник, макар да не можех да разчета нищо от

написаното. Полагах всички усилия да изглеждам невъзмутим. Всъщност ми се искаше

да си плюя на петите и да се върна в Мемфис.

Страниците на вестника прошумоляха и негова свет-лост най-сетне приключи. Наведе

се леко към микрофона и произнесе думите, които спасиха кариерата ми.

- Много добре написано. Увлекателно, малко мрачно

може би, но определено не виждам нищо нередно.

Продължавах да драскам, сякаш не го бях чул. Току-що бях спечелил внезапната, непредвидена и доста мъчителна битка със семейство Паджит и ЛусиенУилбанкс.

- Поздравления - прошепна Баги.

Лупъс сгъна вестника и го сложи пред себе си. Остави известно време Уилбанкс да

Страница 17

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

беснее и да дърдори за изтичане на информация от полицията, от кабинета на

прокурора

50

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

и евентуално от съдебните заседатели - съгласувано чрез конспирация между

неназовани личности с цел онеправда-ване на неговия клиент. Всъщност просто се

докарваше пред семейство Паджит. Беше се провалил в опита си за пускане под

гаранция и трябваше да ги впечатли с усърдието си.

Лупъс не му повярва и за миг.

Както скоро щеше да стане ясно, разиграваният от Лусиен театър си беше чиста

заблуда. Адвокатът нямаше никакво намерение да мести делото в друг окръг.

51

Когато купих вестника, праисторическата му сграда

вървеше с него. Не струваше почти нищо. Стърчеше от

южната страна на площада в Клантън, една от четирите

разпадащи се залепени една за друга постройки, издигна^

ти някога твърде набързо. Зданието беше дълго и тясно,

три етажа плюс мазе, където никой от служителите не

смееше да припари. Отпред имаше няколко кабинета с

мръсни и протъркани килими, олющени стени и просму-

кана в таваните вековна миризма на лула.

В дъното се намираше допотопна преса. Всеки вторник вечер Харди, нашият печатар, успяваше някак си да я събуди за живот и да пусне още един брой на вестника.

Помещението беше пропито с острия мирис на печатарско

мастило.

Стаята на първия етаж беше опасана с лавици, огънати под тежестта на неотваряни

с десетилетия прашни книги: томове история, съчиненията на Шекспир, ирландска

поезия и дълги редици безнадеждно остарели британски енциклопедии. Спот смяташе, че подобни книги биха впечатлили всеки случаен посетител.