Unknown - i c4573b5193eb5b9f

рядкост в тази част на света през 1970 г. Носеше брада, псуваше като хамалин, пиеше като смок и предпочиташе клиентите му да са изнасилвачи, убийци и

педофили. Беше единственият бял член на Националната асоциация за защита на

правата на цветнокожите в окръг Форд, което бе достатъчно да ти докара куршума.

На него обаче не му пукаше.

Лусиен Уилбанкс беше безпардонен, безстрашен и откровено подъл. Изчака всички в

залата да се настанят и дойде при мен малко преди съдия Лупъс да влезе. Държеше

Страница 14

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

екземпляр от последния брой на Таймс" и започна да го размахва с ругатни.

- Копеленце такова! - просъска високо той и залата замря. - За кого, по

дяволите, се мислиш?

Бях твърде стреснат, за да се опитам да му отговоря. Усетих как Баги се отдръпва

от мен. Трябваше да кажа нещо: всички в залата ме зяпаха.

- Това е истината - отвърнах аз колкото можах по-убе

дено.

- Това е жълта преса! - изрева той. - Сензационен таб-

44

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

лоиден боклук! - Вестникът беше на няколко сантиметра от носа ми.

- Много благодаря - опитах се да остроумнича аз. В

съдебната зала имаше поне петима помощник-шерифи, но

нито един не си даде труд да ни разтърве.

- Утре ще подам жалба срещу вас! - заплаши ме

Лусиен с блеснали очи. - Ще искам един милион долара

обезщетение!

- Имам си адвокати - отвърнах аз и изведнъж се ужа

сих, че ще фалирам като семейство Кодъл. Лусиен хвър

ли вестника в скута ми, обърна се и се върна на масата си.

Най-сетне си поех дъх; сърцето ми биеше като лудо. Усе

щах как бузите ми пламтят от смущение и страх.

Все пак успях да задържа на устните си една глупава усмивка. Не можех да покажа

на местните хора, че аз, редактор и издател на техния вестник, се страхувам от

нещо. От друга страна, един милион долара обезщетение! Веднага си помислих за

баба ми в Мемфис. Чакаше ме доста тежък разговор.

Откъм съдийската банка се чу шум и един пристав отвори вратата.

- Моля всички да станат - обяви приставът.

Съдия Лупъс влезе и се затътри към мястото си. Избелялата му черна тога се

влачеше след него. След като се разположи, той огледа публиката и каза:

- Добро утро. Добра посещаемост за една молба за

пускане под гаранция.

Обичайно подобни рутинни въпроси не привличаха никого освен обвиняемия, неговия

адвокат и евентуално майка му. Този път бяха дошли триста души.

Не беше просто молба за пускане под гаранция. Беше първият рунд на дело за

изнасилване и убийство и малцина биха искали да го пропуснат. Както ми стана

ясно, повечето от жителите на Клантьн нямаше да могат да присъстват на

заседанията. Следователно щяха да разчитат на вестника и аз бях твърдо решен да

им предоставя всички подробности.

45

ДЖОН ГРИШАМ

Щом погледнех към Лусиен Уилбанкс, веднага се сещах за иска за милион долара.

Дали наистина щеше да съди вестника ми? И за какво? Нямаше никаква клевета, никакво очерняне.

Съдия Лупъс кимна на друг пристав и една странична врата се отвори. Дани Паджит

беше въведен в залата с белезници на китките. Носеше добре изгладена бяла риза, бежови панталони и обувки. Лицето му беше гладко избръснато и без следа от

каквито и да било наранявания. Беше на двайсет и четири, година по-голям от мен, но изглеждаше много по-млад. Като го гледах такъв добре подстриган и приятен на

вид, не можех да се освободя от чувството, че това момче би трябвало да учи в

колеж. Успя да докара бавна походка и презрителен поглед, докато приставът му

сваляше белезниците. После огледа тълпата и за миг сякаш се радваше на

вниманието на присъстващите. Демонстрираше увереността на човек, чието семейство

разполага с неограничени средства и би ги използвало, за да го измъкне от това

затрудненийце.

Право срещу него, на първия ред зад парапета, седяха родителите му и куп други

роднини. Баща му Джил, внук на прословутия Кловис Паджит, бе завършил колеж и

минаваше за главния перач на пари в бандата. Майка му бе добре облечена и

донякъде привлекателна, което ми се стори необичайно за жена с толкова малко

мозък, че да се ожени за един Паджит и да прекара остатъка от живота си

заточена на острова.

- Никога досега не съм я виждал - прошепна ми Баги.

- А колко често си виждал Джил?

- Може би два пъти за последните двайсет години.

Щатът беше представляван от окръжния прокурор,