Джефри Дивър - Пастирът

Герой. Като баща си.

— Стреляли по него, но явно не искали да се бавят. И тръгнали. Ранили са го в глезена, но ще се оправи.

— Накъде са поели?

— Нямаме представа, сър. Уведомили сме всички колеги да се оглеждат, но никой не е сигнализирал. Организирано издирване?

— Не. Засега действайте тихомълком.

— Да, сър.

Погледнах към къщата, където чакаха бащата и втората майка на момичето. Вперих очи в полята наоколо, които ту светлееха, ту потъмняваха, когато облаците закриеха лунното сияние. Размишлявах. Дали тримата в черния ван са били поръчителите? Или други наемници? Или нови партньори на Лавинг?

За кой ли път си зададох въпроса каква ли информация иска да получи поръчителят от шестнайсетгодишно момиче.

Погледнах към Поуг и клекнах пред Макол.

«Спокойно, Корт. Каквото и да става, трябва да запазваш спокойствие. Когато се взираш в лицето на противника, когато разговаряш с него, си представяй, че обсъждате какво сте яли за закуска. Никакви емоции… Чувствата убиват.»

Каква е целта, запитах се.

Как най-ефективно да я постигна?

Знаех въпросите. Чувах ги дълбоко в себе си. Но незнайно защо сграбчих Макол за яката, извих я до задушаване и закрещях:

— Къде са я завели?

Той поклати глава, колкото можа.

— Къде е базата? Къде е?

Стегнах хватката. Зърнах втренчения поглед на Ахмад. За пръв път ме виждаше такъв; не бях се държал така при никоя друга задача.

В ъгълчетата на устата на Макол изби пяна.

— Къде? — гневях се аз.

Погледна ме ужасено. Но не отговори.

Пуснах го и се изправих. Не исках да го вкарвам в къщата при Кеслерови. Погледнах към постройката за евакуация — малка сграда с размерите на гараж за три коли. Не изглеждаше впечатляващо, но беше истинско укрепление. Нищо не би могло да застраши залостените вътре бегълци освен ракетен снаряд.

— Приберете го там.

Ахмад и Поуг издърпаха грубо Макол в пристройката.

Изправен върху росната трева, аз се взирах към нея. Тежката стоманена врата беше отворена и лампите — включени. Виждах завързания за стола Макол. Изражението му не беше предизвикателно, по лицето му бе изписан страх.

Мястото беше ярко осветено и боядисано във весела тоналност — жълто и синьо — за да вдъхва ведрата обстановка решимост у обсадените. Дребните неща, които накланят везните.

Обърнах се и тръгнах към къщата. Набрах кода на вратата. Не изгарях от нетърпение да съобщя новината.

Всичките ми подопечни стояха скупчени пред прозореца и се взираха навън. Не бях споделил с тях съмненията си за мнимия Тони Бар. Сега обаче им обясних как се бе вмъкнал в убежището и как бяха принудили Цагаев да се престори на поръчител.

— О, божичко! — възкликна Мари. — Можел е да ни убие! Можел е да ни пререже гърлата, докато сме спели.

Права беше. Но бяха оцелели. Въпросът беше защо.

— Кой е другият, онзи високият? — попита Райън.

— Казва се Джон Поуг — отговори му Джоан. — Работи в моята организация. — Погледна към мен и сниши глас: — Защо им е трябвал фалшив поръчител, Корт? Да вкарат къртица тук не е ли било достатъчно? Какво още има?

Поех дъх по-дълбоко от обикновено.

— Преследвали са Аманда. И тя е при тях.

Джоан присви устни, а Райън избухна:

— Къде е тя? Къде е?

— Не знаем. Но няма съмнение. Търсили са нея.

— Не, не — прошепна Мари.

— Защо? Какво знае? — попита Джоан с глас, спокоен като моя.

Поклатих глава.

— Мръсници! — Лицето на Райън беше поаленяло. — Момиченцето ми… какво?…

После думите заседнаха в гърлото му.

— А Бил? — попита Джоан.

— Леко ранен. Ще се оправи. Убили са пазача, който ги е ескортирал. Предполагаме, че са отвели Аманда някъде наблизо. Лавинг пътува натам. Но не знаем точното му местонахождение. Опитахме се да измъкнем информацията от Макол, но той отказва да говори.

— Какво, за бога, ще правим тогава? — промълви Райън.

— Трябва ми помощ — казах. Гледах Джоан.

Тя вдигна вежди.

— Дълбоко в себе си Макол иска да съдейства. Личи му. На ръба е. Възможно е да успееш да го убедиш.

— Да го призова да стори добрина? — попита тя.

— Като майка на Аманда, да.

Очите иМ стрелнаха лъча светлина, струящ върху тревата откъм отворената врата на укрепената пристройка.

— Ще опитам.

Глава 58

С Поуг стояхме пред затворената врата на пристройката.

За пръв път го огледах по-внимателно.

Главата под пясъчнорусата коса беше продълговата — хищнически череп. Чертите му бяха фини и сякаш се наслагваха една върху друга. На брадичката му личеше извит белег — къс и тесен — от нож, не от шрапнел. Не се усмихваше. Изражението му не се менеше. Съмнявах се, че някога по него се изписва чувство. Без венчална халка, никакви бижута. Забелязах стърчащите конци на изрязания етикет на зеленото яке. Предположих, че му е любима дреха и я притежава от години.