Джефри Дивър - Пастирът

Последва дълга минута на размисъл. Погледнах амулета на Цагаев — Александър II с внушителния му мустак. Макар и смятан за либерален управник, освободител на крепостниците, революционерите го убили.

— Добре, добре. Съгласен съм — отпусна Цагаев рамене.

Седнах отново, а Бърт се премести в края на масата.

Организацията ни не извлича информация с помощта на изтезания. Не използваме дори заплахи. По две причини. Първо, понеже е незаконно — все пак живеем в законова държава. Второ, проучихме въпроса и открихме, че като цяло мъченията са неефективен метод, защото обработката на всички данни, изтръгнати силом, и пресяването на истината обикновено отнемат повече време, отколкото при прилагането на по-меки средства за разпит. Още повече че изтезанията са приложими при малцина субекти.

Бърт Санторо не беше нашият щатен велик инквизитор, а офис мениджър на щабквартирата ни в Стария град, жената, която преглеждаше счетоводния ни баланс, разходите и целия бюджет и ни поръчваше мебели и компютри. Не участваше в операции. С четири деца и прекрасен съпруг, Бърт не се отличаваше по нищо от хилядите държавни служители във Вашингтон. Но притежаваше студена красота и изпълняваше съвършено ролята на непроницаем агент, който с наслада изтръгва нокти и поставя електроди на разпитваните.

— Коя е тя? — прошепна ми Цагаев. Обърна се към нея: — Защо не казвате нищо?

Бърт, зареяна в други мисли — за закъснелия ми финансов отчет навярно — го смълча с поглед.

— Аслан? — обадих се аз.

Той стрелна за последно с очи червения несесер, който съдържаше само гримове, въздъхна и издрънча с белезници, отпускайки рамене и ръце.

— Сигурно сте решили, че участвам в заговор, в зверски план за унищожение на неверниците. Каква глупост! Не, не. Планът ми засяга бизнеса. Виждате ли, станал съм американец до мозъка на костите си! Вълнува ме само всемогъщият долар!

Той очевидно се загрижи, че тефтерът ми е затворен.

— Моля те, това е историята ми. Води си бележки.

Всяка сричка се записваше, разбира се, от скрита аудио- и видеосистема — камерата «Сони» до вратата придаваше по-скоро драматичен ефект. Все пак сметнах за по-разумно да не му напомням, че го записваме тайно, и отворих тефтера.

— Преди години, да, познавах съпрузите от закусвалнята, убитото семейство… семейството, което загина. Не ги уважавах. Не ме интересуваше каузата им. Но ме интересуваха парите, които ми плащаха. А сумите не бяха незначителни. Чел си архивите, нали? Знаеш. След смъртта им скърбях, да, но само заради пресъхналия източник на средства. После заживях като сравнително преуспял човек. Но нима успехът не е убягваща мишена? Сблъсках се с проблеми, финансови. Заради икономиката. Кому са нужни килими, щом не може да си плати ипотеката? Кой посещава уютни ресторанти, след като може да накупи полуфабрикати за вечеря на децата? Как да увелича приходите си? Каква услуга да предложа на клиента? Какво ценно да продам? Накрая ми хрумна. Ами ако науча повече за операцията, довела до смъртта на пакистанците преди шест години? Ще заинтересувам ли някого? Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер. Дори да се беше оттеглила, сигурно разполагаше с ценна информация или пък можеше да ме насочи към хора, които разполагат. Обадих се тук-там, поговорих дискретно с мой познат в Дамаск. Разбрах, че подобна информация наистина привлича интерес. Многомилионен интерес. Тамошен човек ми даде името на Хенри Лавинг.

Това значи беше отговорът. Досещах се за част от него — че са взели Джоан на прицел, защото разполага с информация за тайните държавни служби. Подозирах терористичен и шпионски мотив, оказа се просто бизнес. Нищо чудно, предвид предприемаческия уклон на Цагаев.

— Колко плащаш на Лавинг?

— Един милион долара. Половината предварително, останалото, когато се сдобием с информация от Джоан.

— Ако отмениш задачата?

— Пак трябва да платя всичко.

— Къде е Лавинг сега? — попитах.

— Не знам, кълна се! Само веднъж се срещнахме — миналата седмица в Западна Вирджиния.

— Защо там?

Цагаев сви рамене.

— Далеч от центъра на събитията. Страхуваше се да не го разпознаят, ако кацне на «Дълес».

— Продължавай.

— Дадох му предплатата. Не обича преводи. — Безрадостен смях. — Още по-малко чекове.

— И оттогава не си го виждал?

— Да. Изпращаме си съобщения или говорим по телефона. Каза ми код, който да използвам. За строителни сделки и прочее.