Ан Райс - Полунощ

Членове на ордена често отбелязват една много особена прилика. Например доктор Роуан Мейфеър от Тибурон, Калифорния, напомня силно на своя предшественик Жулиен Мейфеър, и то повече, отколкото на русите членове на семейството. Карлота пък, като млада, много прилича на Шарлот.

(Разследващият се чувства длъжен да отбележи, че що се отнася до външния вид на членовете на семейството, лично той не вижда нищо такова на изображенията. Наистина има прилики, но различията са далече по-големи. Семейството не изглежда нито определено ирландско, нито френско, нито шотландско, нито каквото и да било друго.)

Що се отнася до ирландското влияние и ирландските черти, не бива да забравяме, че историята на семейството е такава, че не може да се каже със сигурност кой е баща на всяко от децата. И както по-късните «легенди» на наследниците от двайсети век ще покажат, кръвосмесителните връзки във всяко поколение изобщо не са били тайна. И все пак в рода определено се усеща ирландско културно влияние.

Трябва да отбележим и че в началото на двайсети век семейството започва да наема все повече ирландски слуги, които се превръщат в безценен източник на информация за Таламаска. Не е лесно да се определи до каква степен те са допринесли за това да съзираме ирландски черти у Мейфеър.

Наемането на тези ирландски работници няма нищо общо с ирландската идентичност на семейството. По онова време това е било нещо като традиция - да се наемат ирландци, които живеели в така наречения Айриш Ченъл, на крайбрежието - между река Мисисипи и Мегазин стрийт, най-южната граница на Гардън Дистрикт. Някои от тях ставали прислужници и коняри, други идвали на работа само през деня или при необходимост. Като цяло те не били така лоялни, както чернокожите слуги, и говорели много и свободно за всичко, което ставало на Първа улица.

Но въпреки че е изключително ценна за Таламаска, тяхната информация все пак е от такъв вид, че трябва да бъде внимателно преценявана.

Ирландските слуги, работили в и около къщата, като цяло били склонни да вярват в призраци, в свръхестествени сили и в умението на жените Мейфеър да призовават духове. Иначе казано, били силно суеверни хора, така че техните истории за чутото или видяното там често граничат с фантазията и съдържат зловещи описания.

Въпреки това по очевидни причини този материал е изключително значим. И в повечето от разказаното от ирландските слуги можем да открием познати мотиви.

Така че няма да е неоправдано, ако в заключение кажем, че през първото десетилетие на двайсети век семейство Мейфеър от Първа улица са се смятали за ирландци, като дори често са правили забележки в този смисъл. Мнозина от приближените им - слуги и равни - са смятали, че те са откачени и ексцентрични типично по ирландски, както и склонни към всякакви патологии. Неколцина критици на семейството ги наричат «напълно смахнати ирландци». А германският свещеник от църквата «Свети Алфонс» веднъж ги описва като «вечно пребиваващи в келтска мъгла». Някои техни съседи и приятели наричат сина на Мери Бет, Лайънъл, «безумен ирландски пияница», както всички бармани по Мегазин стрийт наричали баща му.

Вероятно можем да кажем, че със смъртта на «мосю Жулиен» (който всъщност е бил наполовина ирландец) къщата на Първа улица губи и последните черти от всичко френско или креолско. Сестрата на Жулиен, Катерин, и брат и? Реми, вече са били покойници, както и дъщеря му - Жанет. След това - ако не се броят огромните семейни събирания, на които присъствали и стотици френскоговорещи братовчеди - основното семейство става ирландско-американско и католическо.

С годините френскоговорещите клонове на рода губят креолската си идентичност, както и останалите креолски семейства в Луизиана. Френският отмира в почти всеки клон на рода и в последното десетилетие на двайсети век е вече много трудно да се открие френскоговорещ член на рода Мейфеър.

Това ни води до едно друго особено важно наблюдение - което много лесно може да бъде пропуснато в течение на повествованието.

Със смъртта на Жулиен семейство Мейфеър може би губи и последния си член, който знае неговата история. Не можем да сме сигурни в това, но от разговорите с наследниците и от техните нелепи «легенди» за времето в плантацията, това изглежда много вероятно.

Като последствие, от 1914 г. всеки член на Таламаска, работил по случая, вече има усещането, че знае за семейството повече, отколкото неговите членове. Това води до значително объркване и известен стрес у някои от нашите разследващи.