Ан Райс - Полунощ

Майкъл се срамуваше от омразата си. Срамуваше се, както Пип се срамуваше от омразата си в «Големите надежди». Но колкото повече научаваше и колкото повече виждаше, толкова по-силно ставаше презрението му.

И точно хората, винаги хората го отвращаваха най-много. Той се срамуваше от твърдия акцент, който веднага издаваше, че идва от Айриш Ченъл, акцент, който бе един и същ и в Бруклин, и в Бостън - навсякъде, където се бяха заселили ирландци и германци. «А, вие сте от католическото училище - казваха децата от горната част на града. - Личи си от акцента ви.» И го казваха с презрение.

Майкъл не харесваше и монахините, грубите монахини с дълбоки гласове, които пердашеха момчетата, когато си искаха, тормозеха ги и ги унижаваха просто по каприз.

Всъщност той ги мразеше особено много заради нещо, което бяха направили, когато бе на шест години. Едно малко момче, един «калпазанин», бе извлечено от стаята на първокласниците и заведено при учителката на първи клас в девическото училище. По-късно съучениците му разбраха, че там го накарали да стои в коша за боклук, разплакано и изчервено, пред всички малки момиченца. Сестрите го блъскали отново и отново и му крещели: «Скачай в боклука, скачай!». Момичетата гледали и по-късно разказаха всичко на момчетата.

Това направо смрази Майкъл. Той изпита огромен, безмълвен ужас, че подобно нещо може да се случи и с него. Защото знаеше, че няма да го позволи. Щеше да се бори и тогава баща му щеше да го нашиба с колана - наказание, с което постоянно бе заплашван, но никога не бе влизало в действие, ако не се брояха няколкото бръсвания на каиша. Всъщност цялото това насилие, което той усещаше да трепти постоянно около него - в баща му, в дядо му, във всички мъже, които познаваше - можеше да нарасне, като бездна, и да го всмуче. Колко пъти бе виждал да бият деца с каиши? Колко пъти бе чувал студените, иронични шеги на баща си за наказанията с колана, които бил получил от собствения си баща? От всичко това Майкъл се изпълваше със смразяващ, парализиращ страх. Ужасяваше се от кошмарната, катастрофална интимност на това да бъдеш ударен, да бъдеш бит.

И така, въпреки собственото си неспокойство и упоритост, той се превърна в същински ангел в училище дълго преди да осъзнае, че трябва да се научи на ред, за да изпълни мечтите си. Беше тихо момче, момче, което винаги имаше домашно. Страхът от невежеството и страхът от наказанието, страхът от унижението го тласкаха също толкова силно, колкото и по-късните му амбиции.

Но защо тези страхове не пришпорваха и останалите? Така и не разбра това, но сега, в ретроспекция, ставаше ясно, че от самото начало е бил изключително адаптивен. В това беше ключът. Учеше се от онова, което виждаше, и се променяше в зависимост от него.

Нито майка му, нито баща му притежаваха тази приспособимост. Майка му беше търпелива, да, поддържаше я отвращението, което изпитваше към навиците на околните. Но тя нямаше мечти, нито големи планове, нито пък истинска съзидателна сила. Тя никога не се промени. Тя никога не сътвори нещо.

Колкото до баща му, той беше безразсъден и обичлив мъж, смел пожарникар, спечелил много медали. Умря, докато се опитваше да спасява хора. Това му беше в природата. Но в природата му беше и да се свива от страх пред онова, което не знае или не разбира. Дълбока суетност го караше да се чувства «малък» пред хората с истинско образование.

- Учи си уроците - казваше му той, защото това се очакваше да каже. Но не бе и помислял, че Майкъл извлича всичко, което може от католическото училище, че в претъпканите класни стаи с преуморените сестри той всъщност наистина получава добро образование.

Защото без значение колко унизителни бяха условията, сестрите учеха децата да четат и пишат, и то отлично. Дори и ако трябваше да ги бият, за да го постигнат. Научиха ги на краснопис. Научиха ги на граматика. Научиха ги на таблицата за умножение и дори на латински, история и малко литература. Те въвеждаха ред в мислите им. И въпреки че Майкъл никога не спря да ги мрази, въпреки че щеше да ги мрази години след това, той трябваше да признае, че от време на време те говореха по своя си собствен опростен начин за духовни неща, за това как да изживееш смислено живота си.

Когато стана на единайсет, се случиха три неща, които имаха доста драматичен ефект върху него. Първото беше посещението на леля му Вивиан от Сан Франциско, а второто - едно случайно откритие в обществената библиотека.

Леля Вивиан, сестрата на майка му, им гостува за кратко. Дойде с влак. Посрещнаха я на Юниън Стейшън. Отседна в хотел «Пончартрейн» на улица «Сейнт Чарлз» и вечерта след пристигането си покани Майкъл, майка му и баща му на вечеря в Карибския салон. Това беше много шикозен ресторант в хотела. Бащата на Майкъл отказа. Не ходел по такива места. Освен това костюмът му бе на химическо чистене.