Ан Райс - Полунощ

Ръцете и? бяха вързани, роклята и? разкъсана и мръсна. Бе доведена да види как пепелта на майка и? ще бъде пръсната в четирите посоки на света.

Стоеше там безмълвна, черната и? коса бе разделена по средата и се спускаше на разкошни вълни по гърба и?, сините и? очи бяха съвсем сухи.

- Това е вещерско клеймо - каза една старица от зяпачите, - да не може да пророни и сълза.

О, но аз познах празното детско лице, познах сякаш унесената и? походка, безразличието, с което гледаше как изхвърлят пепелта и как конете препускат през нея, за да я разпръснат. И го знаех, защото помнех своето детство, когато бродех сиротен по улиците на Амстердам след смъртта на баща си. Спомних си как тогава хората ми говореха, а аз дори и не помислях да им отвръщам или пък да вдигна поглед, или да направя каквото и да било. Дори когато ме удряха и разтърсваха, аз си оставах все така неестествено тих, само смътно се чудех защо си правят труда да вършат толкова странно нещо, гледах косите слънчеви лъчи по стената зад тях, вместо вбесените им лица, и не обръщах внимание на ръмженето, което излизаше от устните им.

Това високо, великолепно дванайсетгодишно момиче бе налагано с камшик, докато майка му бе умирала на кладата. Бяха обръщали главата и?, за да гледа как се спуска камшикът.

- Какво ще правят с нея? - попитах аз старата жена.

- Трябваше да я изгорят, но се уплашиха - отвърна тя. - Твърде млада е и е първомайско дете; никой не смее да и? посегне, защото не се знае чия дъщеря е. - И старицата се обърна и хвърли печален поглед към отдалечения на левги отвъд зелената долина замък, кацнал на високите голи скали.

Знаеш ли, Стефан, много деца са били екзекутирани при подобни гонения. Но всеки град е различен, а това беше Шотландия. Аз не знаех нито какво значи първомайско дете, нито кой живее в замъка, както и какво значение има всичко това.

Гледах мълчаливо как качват момичето в една каруца и поемат обратно към града. Тъмната и? коса се развяваше на вятъра, когато конете препуснаха. Тя не се обърна нито наляво, нито надясно, взираше се право напред. Един грубиян я държеше да не падне, защото колелата на каруцата подскачаха силно при всяка неравност по пътя.

- Ох, трябваше да я изгорят и да се свършва - каза старицата отново, сякаш бях започнал да споря с нея, а всъщност и думица не бях изрекъл. После се изплю встрани и добави: - Само господарят да не ги беше спрял - и отново се загледа в далечния замък, - със сигурност щяха да я изгорят.

И тогава взех решение. Щях да я отведа, щях да измисля нещо.

Оставих старицата да се връща пеша в стопанството си и последвах каруцата с момичето обратно до града, като само веднъж я видях да се съвзема от очевидния ступор - и то когато подминахме древните камъни извън селището, онези огромни камъни, наредени в кръг още в предисторически времена. Сигурно знаеш за тях повече, отколкото аз някога ще науча. Та тя гледаше към този каменен кръг със силно любопитство, сякаш бе видяла нещо невероятно.

В полето, насред кръга, стоеше един самотен мъж и се взираше в нея, озарен от светлината на откритата шир. Изглеждаше не по-възрастен от мен, висок, с крехко телосложение и тъмна коса. Но не го виждах ясно, защото хоризонтът зад него бе толкова ярък, че той изглеждаше почти прозрачен, и аз дори реших, че може да е призрак.

Погледите им като че се срещнаха при преминаването на каруцата, но не съм съвсем сигурен - знам само, че някакъв човек или нещо за миг беше там. Забелязах го само защото тя беше толкова безжизнена и защото това може да има някакво отношение към нашата история. И сега дори си мисля, че наистина е така, но какво точно ще трябва ние с теб да изясним по-късно. Сега да продължавам.

Веднага отидох при свещеника и при комисията, назначена от Шотландския съвет и още неразпусната, защото точно сега бе дошъл часът за вечерята, която, както е обичаят, беше приготвена с провизии от имота на мъртвата вещица. Тя имала толкова много злато в къщата си, каза ми ханджията, че с него било платено за целия процес, за мъченията, на инквизитора, на съдията и дори за дървата и въглищата за кладата, както и за каруците, които разнесли после пепелта.

- Хапни с нас - покани ме ханджията, - вещицата плаща. А има и още много злато.

Аз отказах. Слава богу, не се наложи да обяснявам защо, и тръгнах право към хората на трапезата, като се представих за изучаващ Библията Божи човек. Попитах дали мога да отведа със себе си детето на вещицата в Швейцария, при един добър свещеник калвинист, който ще се погрижи за нея, ще я образова и ще я направи добра християнка, за да изтрие спомена за майка и? от ума и??