Ан Райс - Полунощ

Тя дори не помръдна, само ни кимна спокойно и мълчаливо. Бе свила колене към гърдите си и ги обгръщаше с ръце, сякаш и? беше студено.

Сигурно си мислиш, Стефан, че след като аз познавам тази жена, е имало голяма вероятност тя също да ме познае, да ми каже нещо, да започне да ме умолява или дори да ме проклина, което щеше да постави самоличността ми под въпрос, но истината ти казвам, в бързината дори не помислих за това.

Но нека прекъсна разказа си за тази злощастна нощ и да ти разкажа цялата история, преди да продължа с онова, което щеше да се случи тук.

Първо обаче излез от стаята, слез по стълбището в главната зала на метрополията и се вгледай в портрета на тъмнокосата жена, нарисуван от Рембранд ван Рейн. Картината виси точно в подножието на стълбите. Това е моята Дебора Мейфеър, Стефан. Това е жената, сега лишена от дългата си тъмна коса, която, докато пиша това, седи разтреперана в затвора от другата страна на площада.

Сега съм в стаята си в хана, скоро след срещата си с нея. Имам много свещи, както вече ти казах, твърде много вино и огън, който да разсейва студа. Седя на масата пред прозореца и ще ти напиша цялата история с обичайния ни шифър.

Защото минаха двайсет и пет години, откакто срещнах за първи път тази жена. Тогава бях млад мъж на осемнайсет години, а тя беше едва на дванайсет.

Беше преди ти да постъпиш в Таламаска, Стефан, а аз бях постъпил в ордена преди шест години като сираче. Тогава кладите на вещици като че горяха от единия до другия край на Европа и затова бях отделен от проучванията си, за да придружа Юниус Паулус Кепелмайстер, нашият стар вещеролог, на пътуване из континента, и той тъкмо бе започнал да ме посвещава в немногобройните си несъвършени методи, с които се опитваше да спасява вещици, като ги защитаваше, когато можеше, и ги убеждаваше на четири очи да назовават за свои съучастници обвинителите си и дори съпругите на най-видните граждани, за да бъде осуетено разследването и първоначалните обвинения да бъдат свалени.

И чак на по-късен етап от нашето пътуване разбрах, че всъщност неизменно търсим истински вълшебници - хора, които четат мисли, които могат да местят предмети само с воля, да призовават духове, макар че рядко, дори при най-големите гонения, се откриваше истински магьосник.

Това беше осемнайсетата ми година, както вече споменах, и моето първо напускане на метрополията, откакто бях започнал да се обучавам там, затова когато Юниус се разболя и почина в Единбург, аз не знаех какво да правя. Бяхме тръгнали да разследваме един процес в Шотландия, срещу знахарка, много прославена с лечителските си способности, която бе урочасала доячка от селото и бе обвинена в магьосничество, макар че никакво зло не бе сполетяло жената.

В последната си нощ на тоя свят Юниус ми нареди да продължа към шотландското градче без него; каза ми и да привикна възможно най-бързо към маскировката ми като швейцарски учен калвинист. Бях твърде млад, за да се представям за свещеник, и затова нямаше как да използвам документите на Юниус, но бях пътувал като негов придружител с обикновени протестантски дрехи и затова продължих с тях и сам.

Не можеш да си представиш колко се страхувах, Стефан.

А изгарянията в Шотландия ме ужасиха. Шотландците са, и винаги са били, както знаеш, не по-малко ожесточени и кошмарни от французите и германците, явно без да се поучат в никаква степен от много по-милосърдните и разсъдливи англичани. И толкова ме беше страх по време на това мое първо пътуване, че дори красотата на тази страна не успя да ме очарова.

Още щом видях, че градчето е малко и доста отдалечено от съседните, както и че жителите му са овчари, разбрах, че тук невежеството и ожесточеността ще са много по-големи, отколкото подозирах. И за цялата тази страховитост допринасяха близките руини на някогашна голяма катедрала, които се издигаха като кости на левиатан от високата трева, а далече отвъд дълбоката долина се виждаше запуснат замък с кръгли кули и миниатюрни прозорци, който вероятно беше вече само празна развалина.

Как можех да съм от някаква полза тук без подкрепата на Юниус? Когато навлязох в землището на градчето, бързо разбрах, че съм закъснял, защото вещицата беше изгорена същия ден и тъкмо бяха докарали каруци да разчистят пепелта от кладата.

Пълнеха кола след кола с овъглено дърво, кости и въглища, а после процесията напусна малкото площадче, на което още стояха хора с печални изражения, и се отправи отново към полята. Точно тогава погледът ми се спря на Дебора Мейфеър, дъщерята на вещицата.