Ан Райс - Полунощ

- Но всичко ще ви стане съвсем ясно, когато прочетете папката. Сега искам от вас само да не разкривате онова, което ви предлагаме, както и дейността ни. Защото, ако се наложи да се разделим, по взаимно съгласие или не, вие ще трябва да уважавате тайните на хората, споменати в историята на Мейфеър…

- Знаете, че в това отношение можете да ми имате доверие. Знаете що за човек съм - каза Майкъл. - Но за каква опасност става дума? За онзи мъж ли говорите, или за Роуан…

- Не бързайте. Какво друго искате да научите за нас?

- За членството, какво представлява всъщност?

- Започва с послушничество, точно като в религиозен орден. Но пак искам да отбележа, че човек не възприема някакво учение, когато се присъедини към нас. Той възприема начин на живот. По време на годината на послушничество, новоприетият идва да живее в метрополията, за да се среща с по-старите членове, да работи в библиотеките и да чете в тях, ако желае…

- Това звучи като истински рай - каза Майкъл замечтано. - Но не исках да ви прекъсвам. Продължавайте.

- След две години подготовка започваме да говорим за сериозни ангажименти, за работа на терен и за научни изследвания. Разбира се, някой може да избере друго и тук вече ние не приличаме на религиозен орден, защото не нагърбваме членовете си с неизменни задължения, не ги караме да дават обет за подчинение. Вярност, поверителност - това е много по-важно за нас. Но вие разбирате, че в крайна сметка всичко опира до разбирането за онова, което може да бъде извлечено и усвоено в едно специално общество…

- Да, разбирам - каза Майкъл. - Разкажете ми за метрополиите. Къде са те?

- Метрополията в Амстердам е най-старата в момента - отвърна Аарън. - После е къщата извън Лондон, и нашата най-голяма и вероятно най-тайна резиденция - в Рим. Разбира се, католическата църква не ни обича. Не ни разбира. Слага ни наравно с дявола, както прави с вещиците и магьосниците, с рицарите тамплиери, но ние нямаме нищо общо с дявола. Ако съществува, той със сигурност не ни е приятел…

Майкъл се засмя.

- Мислите ли, че дяволът съществува?

- Не зная, наистина. Но точно това трябва да каже и един добър член на Таламаска.

- Продължавайте, за метрополиите…

- Ами, мисля, че бихте харесали онази в Лондон, наистина…

Майкъл едва забеляза, че са напуснали Ню Орлиънс и сега минават през мочурлива местност, по някакъв гол участък от нова магистрала и небето се е стеснило до панделка от перфектно синьо. Попиваше всяка дума на Лайтнър като омаян. Но в него се зараждаше някакво мрачно, тревожно чувство, което се опитваше да игнорира. Всичко това беше някак познато, тази разбулена история на Таламаска. Беше му позната, както и плашещите думи за Роуан и «мъжа», беше му позната, както и онази къща. А това бе мъчителна мисъл, някак внезапно обезкуражаваща, защото изглеждаше, че огромната картина, от която чувстваше, че е част, става все по-неясна и все по-голяма, а целият свят като че се смаляваше, за да изгуби своя блясък и своето обещание за безкрайни естествени чудеса и вечно въртящо се колело на късмета, дори част от своята първична романтика.

Аарън сигурно бе разбрал какво изпитва Майкъл, защото спря за миг, преди да продължи разказа си и му каза внимателно, почти разсеяно:

- Просто слушай, Майкъл. Не се страхувай…

- Кажи ми нещо, Аарън.

- Ако мога, разбира се…

- Можеш ли да докоснеш дух? Онзи мъж имам предвид. Мога ли да го докосна с ръка?

- Е, понякога ми се струва, че това е напълно възможно… Поне можеш да докоснеш нещо. Но, разбира се, дали самото създание ще позволи да бъде докоснато, е съвсем друг въпрос, както скоро сам ще се убедиш.

Майкъл кимна.

- Значи всичко е свързано. Ръцете, виденията и дори ти… и тази твоя организация. Всичко е свързано.

- Почакай, почакай да прочетеш историята. На всяка стъпка от играта… чакай и наблюдавай.

Десет

Когато се събуди към десет, Роуан започна да се съмнява какво всъщност е видяла. В потока слънчева светлина, която сгряваше къщата, призракът изглеждаше съвсем невероятен. Тя се опита да върне спомена - зловещите звуци на водата и вятъра. Сега всичко това изглеждаше невъзможно.

Дори почувства облекчение, че не се е свързала с Майкъл. Не искаше да изглежда глупава и най-вече не искаше отново да го натоварва. От друга страна, как би могла да си въобрази подобно нещо? Мъж отвън, опрял ръце на стъклото, вгледан в нея някак умолително.

Но нямаше никакво доказателство, че е бил тук. Тя излезе на пристана, извървя го до края, огледа перилата, водата. Никаква следа от нещо необичайно. Но пък и какви следи би могло да има? Стоеше при перилата, усещаше бързия вятър, беше благодарна за тъмносиньото небе. Няколко платноходки бавно и грациозно излизаха от яхтения клуб и се отправяха към открито море. Скоро заливът щеше да се изпълни с тях. Почти и? се прииска да излезе със «Сладката Кристин», но реши да не го прави. Влезе в къщата.