Анди Андрюс - Проницателят

– Да, познаваме се. – И добавих: – Джоунс е единственият човек на света, на когото дължа...

– Срещнах Анди, когато той беше много, много по-млад – прекъсна ме весело, но твърдо Джоунс. После се обърна към мен и каза през смях: – Вече не си толкова кльощав, колкото беше тогава.

– Не, господине – отвърнах. – Сега ям по-редовно.

– Все неща, които обичаш? – продължи той, а очите му блестяха.

– Джоунс, ям само най-доброто и винаги имам панорамна гледка към океана.

– Добро момче си ти. – Джоунс стисна ръката ми над лакътя. – да се видим някъде покъсно?

Изведнъж осъзнах, че Ян и Бари се чувстват страшно неудобно, макар че, заклевам се, не можех да разбера защо.

– Ами да. Разбира се – отговорих. – Искаш ли да те почакам отпред или...

Разтворих ръце в смисъл "ще направим както кажеш".

– Виж какво – каза Джоунс, – искам да поговоря с новите ми най-добри приятели. Чакай ме след два часа на старото ни място, само че този път отгоре на кея, а не отдолу, става ли?

Той ми намигна.

– Може да накарам тези двама мили хора да ме закарат дотам, а може и да се разходим и те ще ме изпратят.

Кеят на Гълф Стейт Парк, старото ми убежище, беше само на километър и половина нагоре по брега. Виждаше се от ресторанта.

– Хубаво – отвърнах. – Ще се видим след два часа тогава.

Сбогувах се с Хенсънови, но отново забелязах, че и двамата (особено Бари) изглеждаха така, сякаш щяха да избухнат всеки момент. Как ги беше нарекъл Джоунс? Новите ми най-добри приятели? Какво ли означаваше това?

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ ПО-РАНО Бари Хенсън беше излязъл от кантората на адвоката си. Всичко му беше като в мъгла. След двайсет и една години брак Ян беше подала молба за развод. Все още го обичала, но вече не го харесвала. Не се чувствала обичана от него – това бяха точните ѝ думи.

Бари беше президент на местния клон на най-голямата банка в щата. Печелеше добре и спестяваше разумно. Хенсънови не бяха кой знае колко богати, но нямаха дългове и живееха спокойно. Бари беше член на няколко граждански сдружения и активно се включваше в благотворителната дейност на църквата, към чието паство принадлежеше. Освен това беше прекрасен баща и отлично се грижеше за двете деца – четиринайсетгодишната Елизабет и десетгодишния Джаред.

Ян беше учителка, но спря да работи, когато Джаред се роди, и насочи цялата си енергия към Бари, децата и различни благотворителни каузи в района Ориндж Бийч. Беше слаба и елегантна, с късо подстригана тъмна коса. Всички в църковното настоятелство я обичаха, пееше и в хора на църквата.

Ян и Бари бяха връстници – и двамата на четирийсет и три. Бяха следвали по едно и също време в един и същи университет, но за първи път се бяха срещнали на сватбата на техен общ приятел чак две години след дипломирането. Влюбиха се лудо, не можеха да си представят да прекарат и един час (какво остава за целия им бъдещ живот!) далеч един от друг и след година се ожениха.

Днес Бари просто не можеше да си представи какво точно се бе объркало. Той обичаше Ян.

Беше я обичал през всичките тези години, макар че от време на време се дразнеше, тъй като тя сякаш никога не повярва напълно в любовта му. Толкова често ѝ бе казвал "Обичам те" или "Толкова си красива", но виждаше как очите ѝ се присвиват подозрително или се разтварят широко, изпълнени с недоверие. Всъщност дълбоко в себе си той се вбесяваше от това нейно отношение. Едновременно с това наистина я обичаше. А сега това? Развод? Просто не можеше да повярва.

БЕШЕ ПОЧТИ ОБЯД. Ян се въртеше из къщи, оправяше и прибираше това-онова, но очите й не се откъсваха от часовника. Отиваше да се срещне с Бари за обяд, може би последният им обяд заедно. Не, не можеше да е последният, каза си тя. Все пак трябваше да мислят и за децата.

Беше казала на Бари, че иска развод преди два дни и от тогава нито той, нито тя бяха мигнали.

Ян си взе чантата и ключовете, излезе на верандата и заключи входната врата. Когато се обърна към стъпалата, за миг забави ход – почти спря – и поклати глава към имеловия храст, който вече бе излязъл от двора и заплашваше да се разрасне над тротоара. Ян изтри сълзите си, стисна зъби и енергично се запъти към колата. Повече от година – цяла година – беше напомняла на съпруга си да подкастри този храст. Но той беше ли го подкастрил? Не. Съвсем не.

Нито беше поправил задната врата, нито пък беше боядисал гаража, както го бе помолила.

Ян излезе на улицата на заден ход, включи на първа, настъпи газта и в следващия миг рязко удари спирачките. Насред платното се бе изправил възрастен мъж. Не го беше ударила, дори не го бе доближила, но той направо ѝ изкара ангелите.