Анди Андрюс - Проницателят

Нещо в стареца със снежнобяла коса сякаш омагьоса семейство Хенсън. Те седяха и го гледаха безмълвно. Джоунс захапа ново парче рачешко месо и продължи:

– Повечето хора мислят, че истинският приятел е онзи, който ги приема такива, каквито са.

Но това е глупост и е опасно да се вярва в нея. – Той махна неопределено с ръка. – Хлапето, което работи на гишето за автомобили в близката закусвалня, ви приема такива, каквито сте, просто защото изобщо не му пука за вас. Но истинският приятел иска от вас повече. Истинският приятел ви кара да проявите най-доброто от себе си.

Джоунс вдигна глава и се приведе над масата, сякаш им съобщаваше някаква тайна:

– Най-добрият приятел пък – меко каза той, – ще ви каже истината... А един мъдър найдобър приятел ще прибави към нея и здравословна нова гледна точка.

– А какво се предполага, че трябва да правим ние? – попита внимателно Бари.

– Само да отговорите на няколко въпроса – отвърна Джоунс – и да ме изслушате. После сами ще решите дали съм прав или не.

Ян и Бари се спогледаха, но преди някой от двамата да успее да проговори, Джоунс каза:

– Та така. Значи имате проблеми с брака.

Ян зяпна. Стреснат, Бари се приведе напред и попита:

– Как е възможно? Откъде знаете това?

– Че това всички го знаят – отговори старецът. Хенсънови бяха направо втрещени.

– Как така всички! – ахна Бари. – Как биха могли да знаят?

Джоунс се усмихна кротко и отвърна:

– Ами вие сте женени. Такива са им проблемите на женените хора – проблеми с брака.

Ян и Бари нямаха отговор. Думите на стареца бяха такава безспорна истина, че прозвучаха почти глупаво. Ян не можа да се сдържи и се усмихна на Джоунс:

– А поуката е... – попита тя.

– Ами – отвърна старецът, като с труд потисна смеха си, – всъщност все още не съм стигнал до поуката, но ако искате от мен да я формулирам сега, ще кажа, че бих желал и двамата да проумеете, че животът на всеки човек може да се намира само в едно от следните три състояния: в криза, излизащ от криза и отправил се към криза. А бракът може да се превърне в естественото развитие на всяка криза. Искам да знаете, че нещата никога не са толкова зле, колкото изглеждат. Никога! А в конкретната ситуация вие двамата изобщо не се различавате от милиони други женени двойки. Но ви липсва нова гледна точка. Както обикновено.

– Преди също спомена гледната точка – каза Бари. – Какво имаш предвид?

Джоунс се взря замислено в двамата за миг, после, без да удостои Бари с отговор, се обърна към Ян:

– Мило момиче, твоят баща беше ли добър съпруг на майка ти?

Ян се намръщи:

– Не разбирам какво общо има това с...

– Моля те – вдигна ръка Джоунс. – Просто ми отговори на въпроса. Беше ли баща ти добър съпруг на майка ти?

– Да. Мисля, че да.

– Обичаше ли я? – Да.

– А как твоят баща показваше на майки ти, че я обича? Ян примигна насреща му.

– Ами... – започна тя колебливо, – правеше разни неща за нея.

– Какви неща? – попита Джоунс.

– Е, нали се сещаш... Миеше чиниите от време на време. Поправяше разни работи из къщи.

Ян стисна зъби, втренчи се в Бари и добави:

– Подрязваше храстите в двора, така че къщата да изглежда приветлива.

Джоунс обърна очи към Бари, без да се усмихва. Изобщо не беше учуден, че коментарите на Ян се насочиха именно срещу съпруга ѝ.

– Мило момиче, кажи ми сега как този млад човек тук – той кимна към Бари – се отнасяше с теб, когато започнахте да се срещате? Искам да се сетиш за нещо определено. Как той ти показваше, че те обича?

Въпросът отприщи у Ян порой от думи:

– О, Бари беше прекрасен! Често идваше в апартамента ми, за да ми готви. Винаги, когато вечеряше при мен, ми помагаше с миенето на чиниите. Поправяше всичко повредено, точно както татко правеше за мама. Веднъж дори отиде в дома на родителите ми, докато тях ги нямаше, и им окоси моравата! Но не беше само това! Мога да разкажа хиляди неща, които Бари правеше за мен.

Изведнъж тя посърна и устните ѝ затрепериха.

– Но тогава той ме обичаше... – Ян заплака. – Той не разбира...

Бари беше затворил очи. Сега поклати глава:

– Ян е права. Аз наистина не разбирам. Признавам. – Той отвори очи и се взря в Джоунс.

– Но аз я обичам!

Очите му се извърнаха към Ян и той добави почти с ярост:

– Обичам те.

Погледът му отново се върна върху Джоунс:

– Не знам колко пъти на ден трябва да повтарям на тази жена, че я обичам, че е красива, че е прекрасна! Честно ти казвам, вече не знам какво да правя. Това ме влудява. Днес не подписах документите, но може би ние просто трябва да се разведем.