Анди Андрюс - Проницателят

Мисля за Джоунс всеки Божи ден през последните двайсет и пет години. В деня на сватбата си се надявах той да дойде. Исках да седи на първия ред – там, където щеше да седи баща ми, ако беше жив. Когато се раждаха синовете ми, аз и двата пъти излизах за малко пред болницата съвсем самичък, заставах в сумрака на ранното утро и се надявах да видя Джоунс, седнал отпред, усмихнат, готов да ме посъветва и да ме успокои в тревогата ми от бащинството. Колко пъти съм искал пак да прекарам, макар и само час със стареца, но напразно. Никога повече не го видях.

До миналата седмица.

ДА СИ ПРИЗНАЯ, В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПОВЕЧЕ от двайсет години се бях вглеждал внимателно във всеки белокос възрастен мъж, когото срещнех, с надеждата да позная в него Джоунс, но винаги оставах разочарован. Стараех се да си внуша, че е напълно безсмислено да се надявам, все пак Джоунс си беше старец още тогава. Колко по-стар трябваше да е сега? Найпосле реших, че приятелят ми е починал. Просто беше невъзможно още да е жив.

Миналия четвъртък обаче седях по обяд в "Морска пяна" – същият онзи ресторант, в който Джоунс беше уредил да обядвам за по един долар. Собственичка все така си беше Нанси и аз често се отбивах да хапна там, макар че вече плащах пълната цена на храната. Бях си взел сандвич със скариди и дразнех Уили, който ядеше сурови стриди, когато към нас се приближи Нанси.

– Здрасти, Нанси – казах аз.

– Здрасти – отвърна тя с усмивка. – Уили пречи ли ти?

– Пречи ми! – отговорих през смях. – Уили винаги ми пречи.

– Хайде сега приказки! – възмути се той, отвори нова стрида и я сложи в чинията си. –

Бъди добър към Уили. Има куп свестни хора, които чакат да ти седнат на стола.

Тримата се засмяхме, но аз се огледах и забелязах, че Уили е напълно прав. Пролетната ваканция беше в разгара си и малкият ресторант, надвесен току над водата, беше препълнен.

Дори отвън имаше хора, които чакаха за маса или да се освободи място на бара.

– Толкова се радвам да видя пак стария ти приятел – каза Нанси. – Искаш ли още студен чай?

– Да, ако обичаш – отвърнах и побутнах пластмасовата си чаша към нея. – Кой стар приятел?

– Ами Джоунс – отговори тя и с кимване посочи някъде зад гърба ми. – Влезе преди няколко минути със семейство Хенсън.

В този миг Нанси видя смаяното ми изражение, може би дори и сълзите, които напираха в очите ми, докато оглеждах ресторанта, и смутено рече:

– Извинявай, че не ти казах още в момента, в който той влезе... Май и той не те видя, нали си с гръб към вратата. Смятах, че вие двамата... Ами... Поддържате връзка.

Джоунс седеше на масата в ъгъла заедно с Ян и Бари Хенсън. Беше с гръб към мен, но не можеше да има грешка – с бялата коса и кафявия куфар до краката си. Това беше Джоунс. Едва се удържах да не хукна през заведението, крещейки името му.

– Откога ли не е идвал? – зачуди се Нанси. – Не съм го виждала цяла вечност, но ми изглежда съвсем същият.

Да, Джоунс не се беше променил. Може би косата му бе малко по-къса, но съвсем малко.

Пак беше облечен небрежно, все така с дънки. Дори кожените чехли изглеждаха сякаш същите като онези отпреди двайсет и пет години, макар че това със сигурност не беше възможно.

Леко се промъкнах между масите, за да го погледна в профил, преди да го доближа. Все още не можех да повярвам, че това е Джоунс, все пак беше минало толкова време. Познавах Ян и Бари. Те ме видяха първи, Бари се изправи и ме повика по име. Понеже очевидно се бях отправил към тяхната маса, бяха решили, че отивам да си поприказвам с тях. При всички други случаи това щеше да бъде точно така. Но в момента се намирах в шок, така че семейство Хенсън не ме интересуваха.

Приближих се и въпреки шума край нас казах тихичко:

– Джоунс?

Той се обърна към мен и ми се усмихна.

– Господи! – възкликнах аз и се отпуснах на колене, за да го прегърна, без да му дам дори възможност да се изправи. – Не мога да повярвам, че те виждам. Просто не мога... Къде беше?

Мислех, че си починал. Толкова съм... Ей, знаеш ли, имам жена и две момченца.

– Знам, знам – отвърна той и също ме прегърна. – Спокойно. Имаме много време да си приказваме.

Изведнъж се смутих, защото се сетих колко хора наоколо ни гледат. Хенсънови също ни гледаха странно, но в момента това изобщо не ме вълнуваше.

– Вие двамата познавате ли се? – попита Ян. Предвид обстоятелствата това определено беше един от най-глупавите въпроси, които бях чувал през живота си, но почувствах, че не бива да я огорчавам. Във всички други случаи щях да отговоря нещо от рода на: Не, не се познаваме, просто се хвърлям да прегръщам всеки срещнат старец. Точно сега обаче овладях сарказма си и простичко отвърнах: