Анди Андрюс - Проницателят

Да, никой не знаеше.

– Животът ми беше на приключване, когато срещнах Джоунс – каза Джейк Конър. –

Мисля, че за никого не е тайна, че бях фалирал.

Всички глави рязко се обърнаха към него. Джейк Конър? Фалирал? Е, за мен това си беше тайна. Джейк беше един от най-богатите хора в района. Както и един от най-подлите, ако човек вярва на всички истории, които се носеха за него. Същите тези истории обаче разказваха и как преди няколко години Джейк се променил коренно само за една нощ, но никой не знаеше причината за това. Сега явно щяхме да я узнаем.

Джейк започна:

– На никого не съм разказвал това преди. Когато казах: "Животът ми беше на приключване" не бях напълно искрен. Аз сам възнамерявах да сложа край на живота си. Няколко неотложни плащания съвпаднаха с момента, в който борсата се срина. Бях напълно съсипан финансово. Изпитвах срам. Бях... уплашен. Така че една вечер изкарах "Мисти Лин" от пристанището и подкарах към провлака.

Всички присъстващи знаеха, че "Мисти Лин" е двайсет и пет метровата яхта на Джейк, която той държеше на кея при Тери Коув.

– Стоях на мостика около два часа. Мислех. Самосъжалявах се и се опитвах да събера кураж за онова, което бях намислил. Намерението ми беше да включа автопилота да управлява в южна посока, а аз да скоча зад борда. Някой щеше да намери яхтата, когато горивото свършеше, а застрахователите скоро щяха да изплатят застраховката ми "Живот" на семейството ми по бързата процедура. Никой нямаше да може да докаже, че съм се самоубил, така че... Е...

Гласът му заглъхна. Очите му се взираха в един спомен, който никой от нас нито би могъл, нито би искал да види. Роджър Кайзър наруши мълчанието:

– Но ти днес си тук с нас, Джейк. Защо не го направи?

Джейк се извърна към него и го загледа със странна усмивка, сякаш сам не вярваше в онова, което се канеше да разкаже.

– Не го направих – отговори, – защото Джоунс ме потупа по рамото и ми каза да не го правя.

Джейк остави думите му да произведат необходимия ефект и добави:

– Жена ми обаче за малко наистина да вземе застраховката. Щях да получа удар от изненада, като видях Джоунс. Ето как беше... Знам, със сигурност знам, че старецът не беше на яхтата, когато тръгнах от кея. Не беше на яхтата. Просто... не беше там. След онази нощ съм премислял всичко милиони пъти. Аз исках да се самоубия, но не бях луд, затова ви заявявам напълно отговорно, че когато потеглих към провлака, бях сам на яхтата.

– Яхтата е доста голяма, Джейк – скептично се обади Роджър. – Много помещения има...

Джейк въздъхна дълбоко.

– Добре. Мислете, каквото искате... Но аз всъщност исках да ви разкажа как Джоунс ми говори с часове онази нощ. Продължи и на следващата сутрин. Когато приключихме, дълговете ми си стояха все така неизплатени, но аз вече имах нов поглед към всичко. Нова "гледна точка", както се изрази Джоунс. И успях да се справя. Разплатих се с всички кредитори. Мисля, че наистина вече съм нов човек. Не бях виждал Джоунс от тогава допреди... Преди колко време се появи тук за последно? Пред шест-седем седмици? Пресметнах набързо. Ами да, Джоунс беше дошъл в града едва преди няколко седмици.

– Всички помните моя Харисън...

Погледите на присъстващите се извърнаха към гласа, дошъл някъде отстрани. При шкафа до стената стоеше Нанси Карпентър, дама, надхвърлила шейсетте. Познавах я от банката – тя работеше там като касиерка – както и от благотворителните каузи, с които вечно беше заета.

Харисън, съпругът ѝ, беше съдия по граждански дела и почина преди няколко години след дълга борба с рак на белия дроб. Да, рекох си, всички тук помним Харисън Карпентър.

Нанси се изправи.

– Харисън почина преди три години... Е, следващия месец ще станат три години. – Гласът й се прекърши и тя замълча, за да се овладее. – Мнозина от вас присъстваха на опелото. Никой никога не ме е питал – може би от учтивост – но аз знам, че сигурно сте се чудили защо погребахме Харисън с вилица в ръката. Всъщност може и да не сте я забелязали...

Не сме я забелязали ли? Жената сигурно се шегуваше. Градът говори за това погребение цял месец! А през следващите три години всеки път, когато го споменавахме, някой прибавяше:

– Помните ли как Харисън лежеше в ковчега с вилица в ръката?

Но Нанси беше права за едно – никой никога не беше питал за причината. Всички харесвахме Харисън, обичахме Нанси и не ни се струваше уместно да повдигаме въпроса. Но сега бяхме наострили уши!

– Както и Джейк – тя стрелна Конър с поглед, – и аз никога не съм разказвала тази история на никого. – Жената си пое дълбоко дъх. – Както всички знаете, на Харисън му беше много тежко последните няколко месеца, преди да... е... Преди да почине. Не толкова физически, макар че положението и там не беше никак розово. Спяхме в отделни стаи. Бяхме женени трийсет и осем години и никога преди не бяхме спали отделно, но сега се наложи, защото лекарствата го държаха все буден, а и той постоянно кашляше...