Анди Андрюс - Проницателят

Спрях пред Тед и го загледах. Очаквах да направи нещо, и аз не знаех какво. Той обаче изглеждаше като замаян, така че аз коленичих до куфара.

– Някой пипал ли го е? – попитах.

– Не, не – чу се от всички страни. Никой не го беше пипал. Разбирах ги. Аз също не горях от желание да докосна куфара. Странно... Всички присъстващи бяха виждали този куфар много, много пъти. Бяхме си говорили за него. С любопитство забелязвахме как Джоунс не позволява на никого да носи куфара вместо него, нито пък да зърне какво има вътре. А ето ти го сега този куфар, стои си тук пред нас, но никой не иска дори да се допре до него.

Кожата на куфара беше овехтяла, мека и гладка – обичаен начин, по който изглеждат наистина много старите предмети. Някога трябва да е била тъмнокафява на цвят, но това отдавна се бе променило и тя бе избеляла до бледокафеникаво. Цялата беше прорязана от малки пукнатини и силно напомняше кожата на стареца... мека, но едновременно жилава, издръжлива, притежаваща сила, която сякаш растеше и ставаше все по-явна с времето.

Бавно положих длан върху куфара, подържах я за малко там и я отдръпнах. Вдигнах поглед и видях, че към групата тихичко са се присъединили още хора. Том и Беки от аптеката, маникюристките от фризьорския салон, двете момчета от магазина за риболовни принадлежности – всички бяха дошли да погледат или да почакат... Аз самият не бях сигурен какво точно правим. Новината се разнасяше из града. Погледнах нагоре:

– Да го внесем ли някъде?

Всички единодушно се съгласиха, че ще е най-добре да махнем куфара от паркинга.

Изправих се и погледнах Тед.

– Ти – каза той кратко и отстъпи назад.

Така че аз вдигнах куфара на Джоунс. Беше изненадващо лек, макар че според мен не беше празен. Всички – вече бяхме около двайсет души – поехме през паркинга и влязохме в кафене "Бежинет". Занесох куфара до една от масите в средата и внимателно го сложих отгоре ѝ, легнал на една страна. Всички от паркинга бяха в кафенето и смутено стояха прави, докато Ал не се зае да налее кафе и да раздаде чаши на хората. Скоро се разположихме колебливо по масите наоколо.

– Едни съседи бяха започнали процедура по развод – каза Клей, без да се обръща към никого конкретно, – но после срещнаха Джоунс.

Всички вдигнахме очи и го погледнахме. Клей сви рамене.

– Просто ми се прииска да ви го кажа – обясни той.

– Дали Джоунс е добре? – попита Сюзън. Питаше точно мен. – Искам да кажа, дали не е пострадал някъде, дали не е ранен?

– Не знам – отвърнах честно аз. – Надявам се, че не... пък и не вярвам да е пострадал.

Нали си го знаете Джоунс. Идва и си отива. Няма правило кога ще изчезне или накъде ще поеме.

– Замълчах и добавих: – Макар че никога не съм го виждал без куфара.

Всички вперихме очи във вехтия стар куфар, около който вече се бе оформила някаква загадка, в която никой от присъстващите не искаше да участва.

Вратата се отвори и обърнахме глави. Влязоха още няколко души. Сред тях бяха Робърт Крафт и Бари и Ян Хенсън. Робърт придърпа стол и седна до мен.

– Чух – каза той и тихичко добави: – Някакви новини? Аз поклатих глава.

Ал остави по масите наоколо големи подноси с курабийки и наля кафе на новодошлите. В

кафенето влизаха все повече и повече хора: Джон и Шанън Смит, Майк и Мелани Мартин, Джонатан и Дебра Лангстън, Алън и Карън Макбрайд, съпрузите Грантъм, съпрузите Милър, съпрузите Норууд, цялото семейство Уорд, всички от семейство Кайзър... Останалите не ги познавах. Хората нервно надигаха чашите с кафе, но забелязах, че колкото и сладко да ухаеха курабийките, изглежда, никой нямаше апетит.

– Хей, хора – обадих се, сякаш идеята ми бе хрумнала току-що. – Просто от любопитство... Дали някой от вас знае къде нощува Джоунс? Къде отсяда? Дали някога е нощувал у някого от вас?

Срещнах празни погледи.

– Добре де – въздъхнах. – Само си помислих...

– Нали знаеш – каза Тед, – че веднага бих отишъл да го търся, ако имах и най-малка представа откъде да започна.

– Е – обади се Алън, – Джоунс и преди е изчезвал. Имало е дълги периоди, когато не сме го виждали, нали така?

Всички го изгледахме и той повдигна рамо:

– Да, знам. Никога без куфара.

Откакто бях оставил куфара на масата, нито аз, нито някой друг се бе докосвал до него.

Вратата отново се отвори и влезе Джейсън, момчето от кея. След него вървяха няколко от собствениците на яхти от пристанището. Кимнах му, а той ми махна.

– Предполагам, никой от нас не знае откъде всъщност е Джоунс... – обади се някой.