Анди Андрюс - Проницателят

– Мисля, че... да, мисля, че разбирам – искрено отвърна младежът. – Аз... искам да оставя следа в света.

– Ами тогава наистина ще го сториш! – каза Джоунс и кимна. – Но все пак каква следа точно искаш да оставиш? Това, приятелю мой, зависи изцяло от теб. Що се отнася до мен... –

той намигна, – аз лично смятам, че следата, която ще оставиш в света, ще е велико дело!

Старецът протегна ръка на младежа.

– Сега ще те оставя – каза и отвори куфара си, криейки го от погледа ми, – но тук съм приготвил нещо за теб. – Замълча за миг и запита: – Четеш ли?

– Да – отвърна младежът и веднага се поправи с широка усмивка: – Искам да кажа, да, господине, чета.

Джоунс също се усмихна.

– Добре тогава.

Старецът замърмори нещо тихичко и извади от куфара три книги с оранжеви корици.

Напрегнах се да видя дали бяха същите три, които аз помнех от миналите дни. Точно те бяха.

Малко поовехтели вече, но без съмнение бяха същите книги: "Уинстън Чърчил", "Уил Роджърс", "Джордж Вашингтон Карвър".

Когато изпълзях изпод кея, бях по-развълнуван и объркан от когато и да било. Исках да кажа на момчето какъв късмет е извадило, че е срещнало Джоунс. Исках да му кажа как ще се преобърне животът му сега, стига само да вярва силно и да работи упорито. Трябва да призная, че в момента бих платил каквато и да е цена за онези три книжки – исках да лежат на моето бюро, в моя кабинет – но добре разбирах, че те са сто пъти по-важни, когато са в ръцете на някой друг млад човек, когато хранят неговото сърце и неговия ум.

Когато се изправих и се обърнах, Джоунс го нямаше. Заслушах се да чуя гласа му, защото помислих, че се е върнал при момчето да му каже нещо, което е забравил. След това обиколих кея от другата страна. Дали старецът не ме чакаше там? Нямаше го. Усмихнах се и поклатих глава, после тръгнах към колата, като вече се смеех с глас. Реших, че ще го срещна до седмица или няколко дни. Той отново щеше да дойде. Щеше да се появи в най-неочакваното време и на най-неочакваното място.

Чак на следващата сутрин разбрах, че... този път приятелят ми си е отишъл завинаги.

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪННА В 8:14 ЧАСА. Бях работил до късно през нощта и още спях, но Поли беше станала и се занимаваше с момчетата. Вдигна телефона при второто позвъняване и преди аз отново да успея да заспя, тя се изправи до мен със слушалката в ръка.

– Миличък... – разтърси ме тя лекичко.

– Добро утро – промърморих аз, претърколих се и с усилие отворих очи.

Поли отново ме побутна.

– Миличък, събуди се, моля те. Тед е на телефона. Тед от "Опаковай и изпрати". Разстроен е и казва, че веднага трябва да говори с теб.

Намръщих се в опит да приведа мислите си в някакъв порядък.

– Колко е часът? – попитах.

– Осем и петнайсет.

– Добре.

Поли ми подаде телефона, но не излезе от стаята. Подпрях се на лакът, вперих поглед в очите ѝ и се обадих:

– Ало, Тед?

– Здравей, Анди – отвърна той, – прощавай, че те притеснявам...

– Не ме притесняваш. Какво става?

– Ами... – започна Тед – не знаех на кой друг да се обадя... Не исках да звъня в полицията...

Сега вече целият се напрегнах. Разсъних се напълно. Седнах в леглото и попитах:

– Тед, какво е станало?

– Може да не е нещо сериозно...

– Тед!

– Тази сутрин намерих куфара на Джоунс на паркинга. Джоунс го нямаше. Куфарът стоеше точно по средата на паркинга. Около него нямаше жива душа.

Не знаех какво да кажа. През главата ми за миг минаха стотици варианти. Дали старецът не беше ранен? Или просто беше забравил куфара? Или са му го откраднали и са го оставили на паркинга? Дали това изобщо беше куфарът на Джоунс, или Тед се беше объркал?

– Внесе ли го в магазина? – попитах.

– Не – колебливо отвърна Тед. – Всичко наоколо още е затворено, така че няма много коли. Аз... Просто не исках да го местя. Трябваше ли?

– Прав си, може би не – отговорих аз. – Чакай ме. Идвам веднага.

Разказах набързо на Поли какво става, нахлузих тениска и шорти, които минават за бермуди в нашия град. Измих си зъбите, целунах Поли и момчетата и след пет минути вече карах към Тед.

Стигнах до плажа след още седем или осем минути и завих в паркинга. Около куфара се беше струпала малка тълпа. Тед беше прав. Наоколо имаше малко коли. Повечето от присъстващите бяха хора, дошли рано на работа.

ДОБЛИЖИХ АВТОМОБИЛА ДО ХОРАТА, СПРЯХ и излязох. До куфара стоеше Тед. До него бяха Сюзън и Клей от отсрещния супермаркет. Джени и Ейбрахам бяха тук заедно с Ал от кафенето. Всички ме гледаха, докато се приближавах, но никой не пророни и дума, дори не ме поздравиха.