П. Удхаус - Големи пари

Дотук — добре, както би се изразил Бисквитата.

Но през цялото време дълбоко в нея оставаше нещо, което ѝ шепнеше, че, самозванец или не, той е мъжът, когото обича и винаги ще обича. От години душата ѝ беше разкъсвана от една безочлива Съвест, която все си пъхаше носа, където не трябва. И сега, когато най-накрая се канеше да действа така, както тя би одобрила, някакво непокорно второ аз надигаше глава в нея и я караше да се чувства неспокойна. Погледнете го откъдето си щете, но това беше доста тежко бреме за раменете на едно момиче.

Тя събра сили, за да се пребори с този нов неприятел.

— Годфри — промълви.

— А-ха?

— Искам да говоря с теб.

— Давай направо.

— Аз… — започна Ан.

И спря. Беше още по-трудно, отколкото си го представяше.

Отново се възцари тишина. Бисквитата ровеше в ума си за теми на разговор. Винаги е бил привързан към Ан, но трябваше да си признае, че я харесваше повече преди тя да прихване тази болест — загуба на говора. Речи го така. Едно весело, сладкодумно момиче — прекрасно. Едно момиче, дето си е глътнало езика — в никакъв случай. Ако Ан е била пътя до Вали Фийлдс само за да седи и да го зяпа, той би предпочел тя да си върви.

Всъщност, той и без друго искаше тя да си върви. Беше сгоден мъж, а един сгоден мъж не може да бъде много нежен с друга жена. Кичи може да се разсърди, и то с основание, от това, че той забавлява привлекателни девойки в къщата си.

Както и да е, трябваше да е учтив. След като беше невъзможно да я хване за яката и да я метне навън, налагаше се да води нещо като любезен разговор.

— Как си? — попита той.

— Добре.

— Сигурна ли си?

— Да, благодаря.

— Изглеждаш чудесно.

— Ти също изглеждаш чудесно.

— О, аз съм добре.

— Аз също.

— Хубаво — каза Бисквитата. — Дали ще имаш нещо против да гаврътна едно питие? Старият ми мозък като че ли съвсем се е размекнал.

— Давай.

— Благодаря. А ти?

— Не, благодаря.

— Е, хубаво, наздраве тогава — каза Бисквитата и надигна чашата.

Сега вече се чувстваше по-спокоен. Дойде му наум, че голямата мистерия още не е разкрита.

— Откъде знаеш, че живея тук?

— Лейди Вира ми каза.

— А! Значи тя ти е казала.

— Да. Между другото, тя каза ли ти?

— Какво, че живея тука?

— За годежа си.

Бисквитата опули очи.

— Нейния годеж?

— Ще се омъжи за чичо ми.

— Какво! Стария чичо Фрисби?

— Да.

— Да го вземат м… Брей, да му се не види!

— И аз бях изненадана. Не предполагах, че чичо Патърсън е от мъжете, които се женят.

— Всеки мъж би минал в тая група, ако жена като леля ми Вира му хвърли око — каза Бисквитата дълбокомислено. — Е, това се казва новина! Значи моето семейство все пак ще задържи твоето семейство във фамилията. Направо да се гръмне човек!

Той се замисли. Нещата се изясняваха.

— Значи затова си дошла?

— Не.

— Как така „не“?

— Ами така, не.

— Искаш да кажеш, че не си дошла, само за да ми донесеш новината?

— Точно така.

— Тогава защо — реши Бисквитата този път да се прицели право в целта — си дошла? Винаги се радвам да те видя — добави галантно. — Отбивай се винаги, когато минаваш наблизо и изобщо… да. Все пак, защо дойде?

Ан почувства, че моментът е дошъл. С лек тремор в гръбначния стълб и други признаци на смущение под формата на пламнали бузи и крак, който чертае фигури по пода, тя напрегна всички сили, за да говори.

— Годфри — започна.

— Давай нататък — окуражи я Бисквитата след подобаваща пауза.

— Годфри — започна отначало Ан. — Ти получи писмото ми, нали?

— С което скъсваш годежа, ли? Ами че да.

— Дойдох при теб — продължи Ан, — за да ти кажа колко съжалявам, че го написах.

Бисквитата беше непоносимо откровен.

— О, няма защо. Чудесно написано писмо. Така реших, като го прочетох, и все още мисля така. Пълно с бисери.

— Аз…

Бисквитата, изпълнен от угризения, зацъка с език.

— Между другото, къде ми е ума, че не отворих дума по-рано. Желая ти щастие и всички други подробности. Бери Конуей ми каза, че сте се сгодили.

— Познаваш ли го? — викна Ан изненадана.

— Разбира се, че го познавам. Трябваше отдавна да съм пратил благопожелания и така нататък. Но бях доста зает напоследък, едно и друго ми мина през главата, и се забавих. Дяволски разумно от ваша страна, така мисля. Не мога да си те представя сгодена за друг, освен за Бери.

— Но ние не сме сгодени.

— Не?

— Не.

— Тогава — натъжи се Бисквитата — не съм бил информиран правилно. Бил съм изпързалян, при това — което е още по-лошо — от източник, на когото обикновено вярвам.