П. Удхаус - Големи пари

— Сигурно искаш да ме видиш за нещо? — попита той.

— И’ам си пищов — каза мистър Хоук закачливо.

— Пантоф? — вдигна вежди Бери.

— Пищов — повтори мистър Хоук.

— Какъв пантоф? — попита Бери, все още неспособен да се включи в интелектуалната насока на този разговор.

— Пищов — потрети мистър Хоук с тон, който не търпи възражение.

Бери колебливо подходи от друг ъгъл.

— Картоф? — попита отново той.

— Пищов — не отстъпваше мистър Хоук.

Той се намръщи леко и усмивката му загуби част от искрящата си дружелюбност. Тия жонгльорски номера с думите му причиняваха леко, но осезаемо главоболие.

Лорд Ходсдън също не беше съвсем сърдечно настроен. Прекъсването точно в момент, когато беше започнал да оформя речта си, го раздразни.

Като се има предвид колко твърдо и безкомпромисно беше заявил Негова светлост пред сестра си Вира, че нищо не е в състояние да го примами към завръщане във Вали Фийлдс, присъствието му в дневната на Бери изисква кратко обяснение. С две думи, беше променил решението си. Отличителен белег на великия мъж е, че не се страхува да промени решението си, ако види основателна причина за това. И лорд Ходсдън, като премисли нещата на спокойствие в клуба си, беше намерил именно такава.

Разкритията на лейди Вира предната вечер го бяха разтърсили из основи. Ако Ан Муун се канеше да чупи сина му и да се омъжи за този Конуей, въпросът беше сериозен. Макар и нищо досега в поведението на милионера да не бе показало, че е готов да се раздели с част от парите си, лорд Ходсдън се надяваше, какъвто си беше оптимист, че веднъж това момиче да се омъжи за сина му, той ще бъде в състояние да изработи мистър Фрисби за малък заем. По дяволите, та той и Т. Патърсън ще бъдат на практика роднини. Следователно, беше жизненоважно върху този Конуей да се упражни натиск от човек с тежест.

Ето защо, съзнавайки факта, че в момента имаше в банковата си сметка шестстотин лири, той беше дошъл в „Кътчето“ да купи негодника. Бе го сторил по вечерно време, защото според него Вали Фийлдс бе по-безопасен именно тогава. И тъкмо започваше да говори така, както главата на една фамилия би трябвало да говори, когато последва отвратителното прекъсване. Точно по средата на едно от най-внушителните му изречения, вратата се беше отворила и някакъв масивен, червендалест пияница се бе заклатушкал към тях.

Осъзнавайки, че мигът безвъзвратно е отлетял и ще трябва да отложи по-нататъшната дискусия на деликатната тема, и с горчивото чувство, че точно такъв приятел може да се очаква от човек като Конуей, лорд Ходсдън се надигна.

— Аз съм готов — процеди той.

— Пищов — обади се мистър Хоук. Раздразнението му нарастваше. Струваше му се, че тия хора нарочно се преструват, че не разбират прост английски.

Той изгледа враждебно лорд Ходсдън, който очевидно се канеше да потегли. В един миг на слабост беше позволил на съзнанието си да се отклони от мисията, но сега думите на капитан Кели прозвучаха в ушите му. „Никой не трябва да напусне тези две къщи“ — така беше казал капитанът, — „а ако някой дойде, е, по дяволите, ще трябва да си остане там.“ Тоя мустакат пън го беше сторил. Много добре. Сега ще трябва да стои тук.

— Мислиш да си вървиш, а? — попита мистър Хоук.

Лорд Ходсдън повдигна вежди. Безпаричието и изискванията на новата демократична епоха взети заедно, бяха накарали Негова светлост да позабрави високомерието, което толкова често върви със синята кръв. Но в този случай той го приложи. Хвърли един поглед на Д. Б. Хоук като феодален владетел на своя васал или щитоносец.

— Нямам удоволствието да ви познавам, сър…

Бери пое ролята си.

— Мистър Хоук… Граф Ходсдън…

Строгостта на мистър Хоук се посмекчи.

— Ти в петролния бизнес ли си? — попита заинтригуван.

— … но да отговоря на въпроса ви, да, мисля да си вървя — продължи лорд Ходсдън.

Моментното залитане на мистър Хоук в посока на сърдечността свърши. Той беше отново силният, мъжът зад пистолета.

— О, не! — гласът му беше категоричен.

— Моля? — лорд Ходсдън направи гримаса.

— В това можеш да си сигурен!

И мистър Хоук извади пищова, за който бяха слушали толкова много, надигна го с трепереща, но решителна ръка и викна:

— Горе ръцете!

Междувременно в дневната на „Прасковен рай“, разделена от дневната на „Кътчето“ само с една тънка преграда, произтичаха събития, които историкът не може да отмине. Сега летописецът трябва да обърне всевиждащите си очи към лорд Бискъртън и неговите дела.