П. Удхаус - Големи пари

Заблуждението, в което изпадна старшият член на „Робинс, Робинс, Робинс и Робинс“, не беше необичайно. Той бе изпратен от мистър Фрисби във Вали Фийлдс да разговаря с някакъв авантюрист, живущ в „Кътчето“ на Мълбъри Гроув. Беше стигнал до въпросното място, където намери млад мъж, находящ се в двора и гледащ навън. Нищо чудно тогава, че мистър Робинс реши, че е достигнал целта си.

— Ще се радвам, ако мога да обменя с вас няколко думи, мистър Конуей — изпя той.

Прекъсването на спортните планове на Бисквитата го беше раздразнило.

— Аз не съм мистър Конуей — отсече той заядливо. — Мистър Конуей го няма.

Мистър Робинс вдигна ръка. Беше очаквал подобно нещо.

— Моля! Мога да разбера, че предпочитате да избягвате разискването на вашите дела, но се страхувам, че се налага да бъда настоятелен.

Мистър Робинс имаше два начина на поведение — и двата в меланхоличната гама, но съвсем различни. Когато разговаряше с клиент по въпросите на неправомерното изземване на вещите и тяхното възстановяване, той си позволяваше да се отклонява от основната тема. Когато процедираше с авантюристи, обаче, беше стегнат и точен.

Заговори хладно, защото този негодяй му беше неприятен.

— Аз представям мистър Фрисби, с чиято племенница, доколкото разбирам, възнамерявате да се свържете. Моят клиент е напълно решен да не допусне този брак и мога да кажа, че няма да спечелите нищо, ако се противопоставите на желанията му. Една позиция на упорство и неотстъпчивост от ваша страна ще означава, че губите всичко. Ако бъдете разумен, обаче, моят клиент е готов на щедрост. Мисля, че ще се съгласите с мен, мистър Конуей — на четири очи, както се казва, без присъствието на свидетели — че от героични пози няма полза и че единственият аспект, по който трябва да говорим, е паричният.

Междувременно Бисквитата не беше стоял със скръстени ръце, без да се опита да прекъсне тази реч. Този следобед му дойде до гуша да слуша хрисимо разни дърдорковци. Единствено белите коси на оратора, прокрадващи се изпод цилиндъра му, го предпазиха от фронтално нападение: в противен случай цилиндърът му можеше да бъде сплескан с един удар. Както и да е, Бисквитата се беше опитал да се намеси, но тренираният сказчик съвсем лесно го беше надприказвал. Сега, когато събеседникът му спря, той имаше чудесната възможност да повтори, че е станала грешка, но не я използва. Реши, че в единадесетия час съдбата му праща човек, който говори за пари — на първо време неясно, но все пак с някакво сладко обещание в гласа, и от тази мисъл устата му пресъхна.

— Хайде, мистър Конуей — настоя мистър Робинс. — Ще бъдете ли разумен?

Бисквитата се задави. Пръчката падна от безчувствената му ръка.

— Да не би да ми предлагате пари, за да…

— Моля!

— Да си го кажем направо — Бисквитата пристъпи решително към въпроса. — Има ли пари на хоризонта, или не?

— Има. Упълномощен съм да предложа…

— Колко?

— Две хиляди лири.

Мълбъри Гроув се завъртя пред очите на Бисквитата. Лебедът Егбърт заприлича на два лебеда близнаци.

— Да, обмислете това — каза мистър Робинс.

Той загърна шлифера около тялото си така, като че ли беше покров. Бисквитата се облегна на портата в мълчание.

— Кога ще ги получа? — изрече накрая, събрал малко силици.

— Сега.

— Сега?

— Нося чек. Вижте! — мистър Робинс го измъкна и го размаха под носа му.

Нямаше нужда да го маха дълго.

— Дай тука! — изхъхри Бисквитата и го грабна от ръката му.

Мистър Робинс го погледна с болка и отвращение. Очакваше съгласие, но не чак толкова бързо като това. Въпреки че беше наблегнал върху неодобрението си на героичните пози, не предполагаше, че сделката ще бъде сключена без ни най-малък опит от страна на негодника да демонстрира неохота.

— Мисля, че мога да поздравя младата дама за щастливата развръзка — процеди той с леден глас.

— А? — недочу Бисквитата.

— Казах, че мога да поздравя…

— О-о, а-а. Да. Благодаря.

Мистър Робинс се отказа от опитите си да пробие тази дебела кожа.

— Ето визитната ми картичка — каза той отвратен. — Утре ще дойдете в офиса ми и ще подпишете писмото, което ще продиктувам. Довиждане, мистър Конуей.

— Ъ-ъ? — измънка Бисквитата.

— Довиждане, мистър Конуей.

— Какво?

— О, лека нощ — потрети мистър Робинс.

Обърна се и се отдалечи. Даже и гърбът му изразяваше възмущение.

Бисквитата стоеше неподвижно и се пулеше в езерцето. След това тръгна бавно и замаяно към „Прасковен рай“. Като стигна, си забърка едно уиски със сода — питие, за което, според него, ситуацията направо плачеше.