П. Удхаус - Големи пари

От всички горчиви думи, изречени някога или записани на хартия, най-горчивите са тези: „Късметът му беше под носа, но той не можа да го хване.“

Целият въпрос със заемането на пари е невероятно сложен и никой досега не е успял да обясни защо А може да го направи, а Б не може — или ако вземем случая с С и Д, защо С успява да изкрънка с хиляди, когато му скимне, докато Д никога не успява да надхвърли петте лири. Тавана, който човек може да стигне при обяснението на проблема е да каже, че ако искаш да заемаш с пълни шепи, трябва да си някаква фирма.

Ако Бисквитата беше „Пернамбуко“ или „Фиджи Трейдинг“, „Голд Брикс“ или „Перпечуъл Моушън“, без съмнение щеше да се завръща тази вечер в своя малък дом с джобове, издути от мангизи. Но той беше провел кампанията си като отделен индивид, и още повече — като индивид, известен с принадлежността си към групата на петлировите. Беше се прочул в рамките на този вид на хомо сапиенс. Когато хората виждаха, че лорд Бискъртън идва, автоматично бъркаха в кесиите си за пет лири. Всички, от първия до последния, днес отказаха да насърчат излизането му от тази група, като му дадат хиляда лири, каквато бе и молбата му.

Нежелаещ да се примири с поражението до последния момент, беше опитал всички възможности — и големите, и малките. Добрият стар кръстоносен дух на Бискъртънови го беше отвел даже и до леговището на господата Дайкс, Дайкс и Пинуийд. Но всичко, което Дайкс, Дайкс и Пинуийд направиха, беше да запеят старата неприятна песен за неплатените си сметки на нов глас. И едва накрая, когато младият Уфи Симпсън, най-състоятелният член на „Търтеите“, твърдо отказа да повиши покупателните му възможности, Бисквитата вдигна ръце.

Той пое към Мълбъри Гроув, като влачеше унило крака. Душата му се разкъсваше. Сърцето му се обливаше в кръв всеки път, когато помислеше какво изпуска. Веднъж в училище беше спечелил шест шилинга, като заложи на това, че Р. Б. Бленкисоп (Тенията) може да изяде десет ореховки до междучасието в единадесет. И досега гледаше на този момент като на най-лесната печалба в кариерата си. Но въпросният епизод беше дребна риба в сравнение с това, което сега съдбата му пъхаше под носа. Ето, това е то големият шанс. Само да щракнеш с пръсти и ще спечелиш. А той беше с вързани ръце.

Като дишаше тежко, Бисквитата стигна до Мълбъри Гроув и се насочи към портата на „Кътчето“. Имаше нужда от съчувствие и Бери Конуей можеше да му го предложи. Още повече, все още мъждукаше надеждата, че приятелят му би могъл да намери малко пари. Онзи тип Атуотър. Веднъж беше заел на Бери двеста лири, а Бери му ги беше върнал. Това със сигурност би събудило доверието на Атуотър.

За момент почти развеселен, Бисквитата почука на прозореца на дневната.

— Бери — викна той.

Бери беше вътре и чу потропването. Но не отговори. Той също се беше отдал на страданието, и колкото и да се радваше по правило на компанията на Бисквитата, сега не мислеше, че ще бъде в състояние да бъбри с него. Опасяваше се, че приятелят му ще започне да се възторгва от прелестите на Кичи и всяка дума ще бъде нож в сърцето му. Човек, който е видял как въжделенията му се разбиват на хиляди парченца от една женска гримаса, не може ей така да си седи в дневната и да забавлява щастливи влюбени.

Затова Бери се спотаи в тъмното и притихна. А Бисквитата, като изруга мрачно, се обърна, седна на стъпалата и запали цигара.

След малко, като не намери успокоение в никотина, стана, отиде до портата и се облегна на нея. Огледа пейзажа наоколо: Спускаше се здрач, но все още имаше достатъчно видимост, за да съзре лебеда Егбърт, който се носеше по повърхността на езерото. Замисли се дали ще може да го уцели с пръчка от това разстояние. Когато душата ти е в рани, можеш да почувстваш облекчение, като раздразниш някой лебед. Бисквитата се наведе и се снабди с пръчка като цепеница.

И тъкмо се наместваше, опитвайки се да прецени необходимата траектория, когато между него и целта му се намърда някакво чуждо тяло. Един слаб висок мъж в напреднала възраст беше излязъл иззад ъгъла и го наблюдаваше така, като че ли Бисквитата беше надгробният камък на първия му приятел.

— Добър вечер, мистър Конуей — каза мъжът с печален глас, който напомни на лорд Бискъртън за банковия му управител в моментите, когато му съобщава, че при дадените обстоятелства ще бъде неудобно — всъщност, невъзможно — да одобри предложеното превишаване на кредита. — Вие сте мистър Конуей, предполагам? Казвам се Робинс.