П. Удхаус - Големи пари

Ами да! Сега разбра. Чай! Разбира се. Спомни си всичко, което беше чел за опасността да оставиш една жена да чака чая си. Почувства огромно облекчение. Нищо лично нямаше в нейната резервираност. Изобщо не означаваше, че е премислила нещата и е решила, че той не ѝ подхожда. Тя просто искаше чаша чай и то бързо.

Той потропа решително по масата.

— Чай — нареди. — За двама. Колкото можете по-бързо. Също кейк и всичко останало.

Ан се беше навела и гъделичкаше пекинеза. Бери реши за момента, докато не пристигне освежителната пратка с целебната напитка, да поддържа общ разговор.

— Прекрасен ден.

— Да — отвърна Ан.

— Хубаво куче.

— Да.

Бери се отдръпна. Този разговор го караше да се чувства като че ли е попаднал в компанията на враждебно настроен непознат. Размишляваше върху могъществото на този странен наркотик, чая, чиято липса може да превърне и най-милото момиче в същество, което хапе и мята искри. Направо поразително, как само като сръбне два пъти, Ан пак ще си бъде онова благо и нежно създание от миналата вечер.

За да намали напрежението, той се облегна на стола и се загледа в сребърните води на Сърпънтайн. От брега му се чуваше приглушено крякане. Патици. След малко той и една излекувана Ан ще хвърлят парченца кейк на тези патици. Всичко, което беше необходимо сега…

— А! — каза Бери.

Приближаваше келнерката с голям поднос.

— Ето, идва и чаят!

— О! — изрече Ан.

Той я наблюдаваше как пълни чашата си. Наблюдаваше я как пие. После, окуражен, събра сили, за да се извини както му се полага.

— Чувствам се направо ужасно, че те накарах да чакаш така.

— Тъкмо бях пристигнала.

— Трябваше да се срещна с някого…

— Кого?

— А, един мъж.

Ан откъсна парче кейк и го пусна пред пекинеза. Той го подуши пренебрежително и възобнови твърдия си поглед. Искаше пиле. Пекинезът неотклонно вярва, че когато са се събрали на маса две човешки същества, непременно някъде в процедурата трябва да се появи и пиле.

— Разбирам — каза Ан. — Мъж? Да не би банда?

Бери подскочи. Чаят се разплиска от чашата му. Думите бяха достатъчно изненадващи, но не чак толкова, колкото погледът, с който бяха придружени. Защото докато говореше, Ан беше вдигнала глава и за пръв път очите ѝ го погледнаха в упор. А това не бяха очи, а два въглена.

— Ъ-ъ… Какво?

— Казах банда — отвърна Ан. Сега очите ѝ се превърнаха в кинжали. Те го разкъсваха на парчета. — Мислех си, че когато имаш пет свободни минути, ги прекарваш в преследване на банди.

В далечината крякаха патици. На съседната маса малкото момче се беше задавило и ядосаните родители го тупаха по гърба. Чуруликаха лястовици, а някъде един глас викаше на Ърни да спре да дразни Сирил. Бери не чуваше нищо. В ушите му отекваха единствено ударите на сърцето му, а то лумкаше като барабан, пригласящ на погребална песен.

Отвори си устата да проговори, но тя го спря.

— Не, ако обичаш, не си прави труда да ми казваш нови лъжи.

Тя се наведе напред и сниши глас. Това, което имаше да му казва, не беше за ушите на семейството от съседната маса.

— Нека да ти кажа как прекарах следобеда? Когато се прибрах у дома снощи, проведох разговор с лелята на лорд Бискъртън, която ме придружава, докато съм тук. Тя ни е видяла да вечеряме в „Марио“ и имаше доста да каже по въпроса. Исках да обсъдя с теб всичко, затова отидох с колата във Вали Фийлдс и те потърсих в „Кътчето“. Теб те нямаше, но там беше една възрастна жена, с която си поприказвахме надълго и нашироко.

На Бери му се стори, че е издал внезапен, остър стон. Но това беше сторила само душата му. Самият той седеше там и гледаше безмълвно пред себе си, а сърцето му се свиваше от мъка. Тя се е срещнала със Старата бавачка! Приказвала си е надълго и нашироко със Старата бавачка! Потрепери при мисълта какво е чула. Ако имаше жена на тоя свят, на която може да се разчита, че ще се раздрънка без да ѝ мигне окото, то това беше Старата бавачка.

Ан продължи все със същия нисък равен глас:

— Тя ми каза, че ти си последният човек, който би направил нещо толкова опасно и отвратително като преследване на банди, защото винаги си бил толкова тих и уравновесен, и почтен. Каза ми, че си секретар на чичо ми и никога не си направил нищо вълнуващо и рисковано в живота си. Каза ми, че носиш вълнена камизолка и спиш с чорапки през зимата. И — допълни Ан — ми каза, че този белег на слепоочието ти не е от куршум, а го имаш, откакто на шест години си паднал върху окачалката за шапки в коридора, защото новите ти обувки се хлъзгали.